Петата заповед „Почитай майка си и баща си…“ от психологическа гледна точка има най-голямо значение от десетте. Тя дава важни указания за необходимата психохигиена, за да няма човек душевни разстройства.
Или – както се казва в нея: „…за да живееш дълго и да благоденстваш на земята.“ Странно е, че е единствената заповед, която съдържа обосновка.
Като психолог всекидневно се занимавам с последствията от неспазването й. За разлика от останалите, тази заповед съдържа нещо безусловно, към което човек трябва да се придържа съзнателно и нарочно, за да може да се превърне от нуждаещо се от закрила дете в свободен зрял човек.
Ако не уважавам родителите си, понеже са ми останали длъжници, то аз продължавам да съм едно неудовлетворено дете, което все още се стреми да получи недополученото и не е в състояние да се отдели.
Не мога да порасна, въпреки че искам и въпреки че другите го очакват от мен.
Но не мога и да отстоявам себе си. И по тази причина се чувствам зле. Ще успея да се отделя едва тогава, когато спра да отправям упреци и да изпитвам необходимост от наваксване; когато стана достатъчно великодушен, за да почитам родителите си, макар да не са ми дали всичко.
Щом бъда готов да проявя уважение към съдбата им, още по-готово ще се окаже сърцето ми да им благодари за онова добро (колкото и малко да е), на което са били способни, и независимо от резервите си – да се помири с тях.
Как едно дете се учи да уважава родителите си?
Най-ефикасното средство е примерът. Първите основни модели за социално поведение детето копира от родителите си. При това то не е само пасивен зрител, защото отнася към себе си всичко, случващо се в обкръжението му. Неговите наблюденията са едновременно и преживявания.
То вижда как родителите му се обичат, как си помагат взаимно, как се карат и се сдобряват, как свеждат разногласията си до компромиси и заедно теглят колата, като въпреки всичко ги свързва постоянно взаимно уважение.
Но и в други ситуации примерът е важен и колкото по-еднозначно се държат родителите, толкова по-лесно детето усвоява един или друг вид социално поведение. То трябва недвусмислено да разбере, че „не“ означава действително „не“ и че „да“-то е истинско „да“.
В тази предвидимост е скрит ключът на детското упование, ключът на усещането за защитеност.
Когато не се променят и непрекъснато се повтарят, добрите форми на поведение се вписват в сърцето на детето. Така се залагат основите, върху които ще се гради съвестта му.
Това е опит, валиден не само за хората, но и за животните: признава се само положителният пример. Ние не подражаваме на по-слабите. (Не се учим да караме кола от начинаещи, а от опитен шофьор, от учителя по кормуване). От тази гледна точка естественият авторитет на примера се явява „правило“ на Сътворението.
Ето защо докато е на възраст, в която се нуждае от примери, детето непременно трябва да усеща превъзходството на родителите си.
Мъдростта на Сътворението е отредила също и отначало родителите да са по-големите, по-зрелите, по-силните, а децата – по-малките, по-незрелите и по-слабите.
Тук, разбира се, не става дума за сила, която се утвърждава с бой, а която се налага с житейска зрелост. Тя включва и познаването на истинските нужди на детето, и отговорността за тяхното изпълнение.
Според идеологията на шестдесетте години обаче беше обратното: родителите и децата са равностойни.
Тя изглеждаше приемлива, но създаде голямо объркване. Защото родителите и децата не са на едно ниво и не са равноправни.
Права получава само онзи, който поема задължения и отговорност. За това първо са призвани родителите, а не детето.
Ако слязат на детското ниво в ролята на партньори и приятели, те се превръщат в деца, вдетиняват се. И тогава се налага детето да се издигне до нивото на възрастните, на което не може да бъде дете и което не му подхожда: там то не може да си позволи да падне, не може да бъде безгрижно.
А трябва постоянно да разбира като възрастен, да взема решения като възрастен… И това наистина му идва в повече.
Но нещата не свършват само с равнопоставянето на противоположностите „голям“ и „малък“, „зрял“ и „незрял“. Нарушава се и балансът между права и задължения, така че детето не получава задължения, а само права, и обратното: родителите се претоварват със задължения и се отказват от правата си.
Колкото по-хлабави и неангажиращи са нишките, които го свързват с тях, толкова по-силно детето трябва да ги дърпа, опъва и къса.
Афективното вътрешно раздвоение, при което родителите не се решават да произнесат едно ясно „да“ или „не“, е непоносимо за него.
Двусмисленото им „Нн… даа“ всеки път според ситуацията е различно: различно е, когато има гости, различно, когато мама е заета в кухнята, и отново различно при пазаруване в супермаркета.
Детето не може да предвиди нито една реакция на родителите си. Не може да разчита на определено поведение от тяхна страна.
Няма „не така, а така“, а само нещо средно, безхарактерно и непонятно. Никаква ясна линия, никаква възможност да се изгради доверие.
Чувството за сигурност на детето е застрашено и то е обзето от безпокойство и нервност, изпада в стрес. Според библейския текст – наистина му е зле. (В проповедта на планината се казва: „Но речта ви да бъде: „Да, да“ и „Не, не“, а каквото е повече от това, е от лукавия…“7) Ето защо трябва да се защитава.
Боязливите, склонните да се затварят в себе си деца в такива случаи се свиват в собствената си черупка и стават потиснати, депресивни.
Динамичните, устремените навън, борбените са много по-предразположени към агресивност.
Те се защитават, нападайки и нахвърляйки се върху непоносимо мекушавия човек срещу себе си, за да го направят на пух и прах. По-скоро ще приемат разрухата, отколкото непонятната колебливост на едно „Нн… даа“.
Когато удря и рита други деца на детската площадка, агресивното дете в повечето случаи може да разчита на недвусмислената реакция на майка си. Тя най-вероятно веднага ще го сложи в количката и ще си отиде, засрамена пред другите майки, и непременно ще предприеме нещо.
Според мен това объркване в отношенията е причината за растящата агресивност.
Тя се заражда още преди детето да е било повлияно от телевизията или от лоши приятели. Като му дават прекалено много свобода и дори го натоварват с нея, родителите в повечето случаи не подозират, че така не стимулират неговата самостоятелност, а го правят нещастно.
Защото за да може да стане самостоятелно, то най-напред трябва да се почувства сигурно и защитено.
Но подобно състояние не му е познато и на него не му остава нищо друго, освен да им показва с агресията си, че не ги уважава и не изпитва респект към тях, тъй като това му вдъхва сигурност.
Иржина Прекоп е психолог с научна степен „доктор“. Значителна част от професионалната й кариера преминава в отделението за деца със смущения в личностното развитие при щутгартската болница „Олга хоспитал“.
Иржина Прекоп става широко известна с въвеждането и прилагането на терапията с държане в здрава прегръдка в случаи на аутизъм и властолюбие. Най-известната ѝ книга е „Малкият тиранин“.
Нейните събрали целия й терапевтичен опит книги се превърнаха в настолно четиво за новото поколение родители в Германия, а чрез многобройните си преводни издания – и в цяла Европа.
