В България е лукс да остарееш

В България е лукс да остарееш. И не говоря за това да живееш до 90 или 100 години. Говоря за това да стигнеш до старини и да можеш спокойно да си купиш лекарствата, да си платиш отоплението, да напазаруваш и да не се чувстваш като тежест на собствените си деца. Защото за страшно много възрастни хора у нас старостта не е заслужена почивка след десетилетия работа, а поредната битка за оцеляване. Само че този път вече нямат нито силите, нито времето да започнат живота си отначало.

Представете си една възрастна жена в аптеката. Подала е рецепта с 5 лекарства, фармацевтът ѝ казва цената и тя започва да пита кое от тях може да остави за другия месец. Не защото не иска да се лекува, а защото трябва да останат пари и за хляб. Или дядо, който влиза в супермаркета, взима сирене, кисело мляко и няколко други неща, но на касата се оказва, че парите не стигат. Започва да връща продуктите един по един, докато хората зад него чакат. Човек, който е работил цял живот, накрая трябва да избира какво да не яде.

А зимата? Има възрастни хора, които стоят с якета вкъщи, защото ги е страх да включат отоплението. Лягат си по-рано, завиват се с още едно одеяло и си казват, че не им е чак толкова студено. Не канят никого на гости, защото ги е срам, че апартаментът е леден. Други си купуват по мъничко храна всеки ден, защото нямат пари да напазаруват за цялата седмица. И когато някой ги попита как са, отговарят: „Добре сме, добре сме.“ Защото не искат да се оплакват. Или защото вече няма на кого.

А помните ли онзи потресаващ запис, който наскоро обиколи цяла България? 101-годишният инженер Белчо Бояджиев. Човек, преживял повече от век, работил десетилетия, оставил след себе си над 70 научни публикации. И на 101 години, в собствения си дом, трябва да слуша как собственият му внук, който е съдия, му крещи, обижда го и го заплашва заради един обяд. На записа се чуват заплахи и трясъци, а възрастният човек излиза на балкона с филии хляб в ръцете. Представяте ли си тази картина? Да си преживял войни, кризи, смяна на режими, да си работил цял живот и накрая да се стигне дотам някой от собственото ти семейство да ти крещи заради храна. После същият този човек застана пред камерите и защити внука си. Каза, че се грижи за него и че му се е извинил. На 101 години човек не би трябвало да се оказва в подобна ситуация. Би трябвало да има спокойствие, топла храна и някой, който да се отнася с него с уважение.

И знаете ли кое е още по-тъжно? Че има възрастни хора, които имат деца и внуци, но пак са самотни. Седят до телефона и чакат някой да им се обади. Не искат пари, не искат подаръци, не искат да ги водят на почивки. Искат някой да ги попита как са. Понякога дори звънят на децата си за някаква дреболия, която спокойно могат да свършат сами, само за да чуят гласа им. А когато разговорът свърши, пак остават сами в тихия апартамент.

Има и други. Родители, които цял живот са давали всичко за децата си, а сега крият, че нямат пари. Не казват, че бойлерът се е развалил. Не казват, че са отложили преглед. Не казват, че пенсията не стига. Защото знаят, че децата им също изплащат кредити, гледат семейства и едва се справят. И вместо да поискат помощ, предпочитат да се лишават. Представете си какво е да си отгледал едно дете, да си го хранил, обличал и изучил, а след години да те е срам да му кажеш, че нямаш пари да си платиш тока.

А има и възрастни хора, които продължават да работят, въпреки че едва издържат на краката си. Не защото им е скучно вкъщи, а защото пенсията не стига. Виждаме ги като охранители, продавачи, чистачи. Хора на възраст, на която би трябвало да могат да си почиват, стоят по цял ден на работа, защото иначе няма как да платят всичко. И когато вечер се приберат, нямат сили за нищо друго. На следващата сутрин пак стават и тръгват.

И после някой ще каже: „Ами да са спестявали навремето!“ Какво да спестява човек, който е отгледал две деца с една заплата? Който е давал последните си пари за учебници, дрехи и храна? Който е помагал на родителите си, после на децата си, а накрая и на внуците? Някои от тези хора цял живот са се лишавали, за да не се лишават близките им. И когато най-после е дошъл моментът някой да се погрижи за тях, се оказва, че трябва отново да се оправят сами.

Най-много ме натъжава мисълта за възрастен човек, който не си купува нещо, от което има нужда, защото се страхува какво ще стане следващия месец. Който се притеснява да не се разболее, защото няма кой да го гледа. Който не смее да поиска помощ, за да не досажда. Който е преживял толкова много, а накрая се извинява, че изобщо има нужди.

И най-жестокото е, че тези хора някога са били като нас. Бързали са за работа, влюбвали са се, отглеждали са деца, имали са мечти, планове и приятели. Били са силните хора, на които всички са разчитали. А днес някои от тях се радват, ако някой им донесе торба с продукти или остане половин час да си поговорят.

Ние всички се надяваме да доживеем до старини. Но какъв е смисълът да живееш сто години, ако последните от тях трябва да прекараш в страх, лишения и самота?

И ако днес имате живи родители, баба или дядо, обадете им се. Не утре, не през уикенда. Днес. Попитайте ги не само как са, защото най-вероятно ще ви кажат, че са добре. Попитайте ги имат ли нужда от нещо. Дали им е топло вкъщи. Дали са си купили лекарствата. Дали имат с кого да поговорят.

Защото един ден може да имаме достатъчно пари да им купим всичко, което някога им е липсвало. Но може вече да няма на кого да го купим

Борислав Борисов