Да се помни и да се знае кой какво ни е дал и кой какво ни е заграбвал, заграбва и ще продължава да заграбва

Да се помни и да се знае кой какво ни е дал и кой какво ни е заграбвал, заграбва и ще продължава да заграбва.

10 януари 1944 г. е знакова дата в историята на България. 

Ден, в който София е срината със земята. Извършени са най-опустошителните дневни и нощни бомбардировки над столицата София, когато над 300 английски и американски самолета хвърлят 1784 бомби. Загиват 750 души, 710 са ранени, разрушени са 93 държавни и 3211 частни сгради. Столицата е практически унищожена, оставена без електричество, на студено и без продоволствия. Животът в София е напълно парализиран, а жителите ѝ масово започват да я напускат

София е била на косъм да бъде превърната в поле за картофи - както е било удобно и желано от Чърчил. Не е успял тогава. Но днес, десетилетия по-късно, потомците на същата колонизаторска логика управляват задкулисно страната ни и я докараха опасно близо до същото - поле за картофи, но този път „по европейски“.

Те напуснаха ЕС, но нас ни набутaха вътре - не от любов, а за да изсмучат по „демократичен“ и напълно легален път последните капки кръв от земите ни. 

Какво ни остана? Плодородна земя, в която садим „по регламент“ тикви и картофи, защото така е удобно на ЕС. Огромни водни ресурси - най-богатият асортимент от минерални и лековити води в Европа. Залежи от злато и още куп елементи от Менделеевата таблица.

Защо да не ни ги вземат? 

Нали така е модерно да се прави. 

Справка - Венецуела. 

Справка - разговорите за Гренландия. 

Справка - всяка държава, която има ресурси, но няма геополитическа тежест и военна мощ, за да ги защити.

Да се помни и да се знае: кой какво ни е дал и кой какво ни е заграбвал, заграбва и ще продължава да заграбва. Историята не е романтика - тя е списък с факти, интереси и сметки. И в тези сметки българите никога не са били повече от цифра.

Спомнете си, на тях не им трябваме повече от 5 милиона души. Почти успяха да ни стопят. Въпрос на още малко време е, ако продължаваме да забравяме, да мълчим и да се самозалъгваме, че някой друг мисли за нас.

Историята вече е писала този сценарий. 

Въпросът е дали този път ще го прочетем навреме?

Лилия Божкова