ДЕМОКРАЦИЯТА ПИШЕ С ЧЕРВЕН ХИМИКАЛ (предизборни бележки)

ДЕМОКРАЦИЯТА ПИШЕ С ЧЕРВЕН ХИМИКАЛ

(предизборни бележки)

Страхът от училищната скамейка провокира много българи да се страхуват да избират.

Спомням си училището: първите изпити, първите оценки, първите „грешки“, за които те гледат строго. Там се учим да избягваме грешката, не да експериментираме или да търсим решения. И този страх не се забравя , той се пренася в живота, във всяко решение, дори когато става въпрос за гласуване.

Политолози и социални психолози отдавна отбелязват, че в общества с такава нагласа участието в избори пада, защото хората възприемат избора като риск за личната им самооценка.

В България този образователен модел е силен. Моделът , който учи , че има един правилен отговор; че грешката води до слаба оценка, наказание или подигравка; това привиква ученика да учи как да избягва риска и така постепенно се формира стратегията:

по-добре да не избирам , отколкото да сгреша. В психологията това се нарича избягване на загубата .

Тогава този модел се пренася лесно и в политиката.

Когато човек трябва да избира между партии, той няма „правилен отговор“.

Включват се няколко реакции:

,,Ами ако пак избера грешните?“

,,Ще ме посочат за виновен.“

,,Всички са маскари , по-добре да не участвам.“

Това е класическа форма на decision paralysis - блокиране на решението.

Културното влияние също е негативно: ,,Ти за кого гласува?,, , ,,Да гласуваш за еди- кой ,, , както и ефектът „изборът трябва да е съвършен“ нерядко обърква мисленето на младите хора.

Много от тях търсят идеалната партия или кандидат.

Но демокрацията работи по друг принцип: изборът е между несъвършени алтернативи.

Когато очакването е „перфектният кандидат“, резултатът е отказ от участие. 

Парадоксално е, че 

хората, които най-много се страхуват да направят грешен избор, често са по-образовани, по-критични, по-етични.

Но именно те се отказват от участие.

Твърдите партийни ядра нямат обаче тоя проблем.

У нас повечето са ,,обучени ,, да се страхуват от последствията, а не да се радват на собственото решение.

 Този страх се проявява във всекидневието , в магазините, в отношенията, в работата и естествено, стига до избора ни за власт.

 Когато идва изборният ден, много от нас се въздържат от гласуване , не от апатия, а от страх да не би да подкрепят „неправилния“ кандидат или партия.

 В училище една грешка може да означава лоша оценка.

 В демокрацията „грешният“ глас няма да бъде наказан веднага и лично, но колективният ефект на страха от грешка парализира избирателите, намалява активността и оставя тежестта на твърдите ядра.

Така че, страхът има активно участие.

Искам да се види как психологическият натиск се трансформира в политическо влияние. 

 Когато мнозинството се страхува, малцинството, което не се страхува , решава всичко.

 Това не е случайност и психолингвистиката показва, че езикът на кампаниите, медийните сигнали и дори социалният натиск подсилват този страх.

Националните особености са различни спрямо останалия свят и ето , че в Скандинавия и Западна Европа хората от малки се учат да експериментират с избора, там грешките са приемливи и дори полезни.

А в България културният модел на „избягване на грешката“ , натрупан исторически и социално, влияе на поведението на избирателите и създава уникален изборен феномен: ниска активност, колебаещи се гласове и силна тежест на малцинството мобилизирани.

Чувствам , мисля това всеки път, когато избирам и осъзнаването на механизма ми дава сила да разбера защо толкова много хора остават вкъщи, как неверието в себе си и света влияят върху резултатите и как моят глас би могъл да бъде от значение , без да е манипулиран и търгуван .

Моят глас не трябва да е глас в пустиня. 

Питах се , поставяйки се на мястото на много други: „Има ли смисъл да гласувам?“ Много хора мислят, че отговорът е „не“. Често това е вътрешно убеждение, изградено от митологеми :

 - че изборите са театър, а политиците са марионетки;

 - че не всички ( особено младите) знаят как функционират институциите, каква е структурата на властта, кои са истинските механизми на управление;

 - че хаосът в изборния ден , бюрокрацията, възбуденото множество хора или пък личните планове ни ограничават;

 - че дори да искаме, физическите ни възможности са недостатъчни;

 - че всичко е предварително решено от „по-висши сили“.

- че в удобната роля на наблюдател сме вън от схемата и с особен статут : ,,различен съм, макар и част от тях,, 

Да, но. Стигаме до парадокса: дори ако не гласувам, аз „гласувам“ , защото системата отчита моето отсъствие и то има реално влияние върху разпределението на силите. Всъщност липсва опцията ,, не гласувам,, Този факт е малко обясняван , неправилно анализиран и почти никой не го разбира. Защото , ако не гласувайки , аз все пак ,, гласувам ,, , та хем съм без личен избор , хем ще подлежа на критика за изборния резултат.

Когато групата на „мислещите, но колебаещи се“ се оттегли, политическото поле се запълва от най-идеологизираните, най-организираните, понякога и най-зависимите електорати.

Историята показва каква е здравословната демократична нагласа в стабилните общества, в които гражданите приемат избора така:

,,гласувам за най-малко лошото,, и ,, ако сгреша, сменям избора след 4 години,,.

Тоест , изборът се възприема като коригируем процес, а не като съдбоносна грешка.

Аз искам да разкажа в поредица от статии как работят скритите механизми на политическата математика. Ще изнеса парадокси и факти, които обикновено се знаят в специалните екипи от психолози, математици, статистици и политолози. Ще покажа как психолингвистиката може да ги преведе на ясен, понятен език, така че всеки от нас да разбере: как малките жестове, бездействието или вниманието на отделния гражданин се натрупват в предизборната система и това не става в месеца преди избора, напротив, ние сме въвлечени без да усетим в перманентна предизборна кампания - резултатът през април 2026 е проектиран години преди . 

Ще сравня и националните ни специфики с международния стандарт , така че ще видите как българският изборен и социален характер се различава от типичните модели в света, и как това влияе на резултата.

Моят глас, аз, не е просто част от статистиката. Той е активна величина, която може да промени развоя на събитията, когато човек направи информирано и осъзнато решение. Звучи почти невероятно, но е така. В тези тъмни месеци неверието е всеобщо. Понякога обаче надеждата възкръсва от знанието , разбирането на онези скрити механизми, чрез които отделните лични избори се натрупват и започват да формират политическия процес. 

Може би първата крачка е да престанем да отлагаме избора за последния „ден за размисъл“ и да опитаме да видим правилата на играта, и явните, и скритите. Иначе остава случайността, почти като в детската броилка „онче-бонче“. Само че демокрацията не обича случайните отговори - тя ги подчертава с червен химикал.

Стела Богомилова