ДУМИ ОТ ЕДИН НЯКОГАШЕН УЧИТЕЛ ПО ЛИТЕРАТУРА

Това не е урок по литература – това са наистина само думи от някогашен учител. С трийсетгодишен педагогически стаж, както се казваше и наблягаше в характеристиките.

От години се каня да си кажа ядовете за коментарите, които виждам под стихотворения, под разкази и под всякакви други текстове, които пускам. Виждам как хората се вълнуват и това е хубаво, виждам как искат да отбележат по някакъв начин впечатленията си, собственото си присъствие, но има и неща в тия коментари, които ме натъжават и отчайват.

Отчайва ме неспособността да се отдели реалността от измислицата, без която литературата не може да съществува, и ме натъжава, че всеки гледа на написаното единствено от собствената си камбанария. Това е много подвеждащо, много далече от истината и понякога направо ме сломява.

Напиша например нещо за едната ми дъщеря, която е женена в Испания и живее в Барселона, и веднага ама поне-двама трима се отказват от мен чрез Държавен вестник и ме плюят, дето уж милея за българското, а пък не съм възпитал децата си в родолюбие и съм ги пуснал по света.

Знаете ли какво е това? Това не е патриотизъм и болка за България. Такива оценки са израз на голяма простотия. Ще го повторя – страхотна простотия е да смяташ, че като някой не живее в България, баща му и майка му са виновни за това и са лоши българи – толкова лоши, че чак не искаш да ги знаеш и да ги четеш.

Какво да направя аз? Да им обясня съдбата на дъщеря си ли? Да им разправям, че е преподавател по български език в Барселонския университет и че това е първият курс по български език там? Че е в Настоятелството на българското неделно училище? И че учи каталунски и емигрантски деца на испански и английски език и литература? Че това лято нашият българо-испански внук Николай стана източноправославен и беше кръстен в Гложенския манастир и че аз му станах кръстник? Това ли да разправям на тия, дето не искат да ме четат, че съм се провалил в обичта си към България?

Като споменах Гложенския манастир, да продължа още малко в този смисъл.

Вчера публикувах тук стихотворение за едно мое въображаемо (и не съвсем въображаемо) слизане и качване до Гложенския манастир. Сетих се, че е хубаво да се напише, че това слизане и качване до тоя манастир, е през един дол, на който му викаме Калугеров дол – стръмен дол, със стръмна пътека.

Това, разбира се, е метафора на пъпленето към върхове и слизането от върховете – мечтата за някаква висока идея, съсипването от пътя, умората – физическата умора…

И като почнаха едни коментари – че някой си бил ходил веднъж до манастира, ама не влязъл, понеже на входа имало остатъци от някакво нощно ядене и било мръсно. Друг се тюхка, че пътят с кола до манастира бил тесен и опасен и така не се прави туризъм… И така нататък, и така нататък.

Мили хора, аз съм виждал всичко на тоя Манастир. Ходил съм и съм слизал поне сто пъти. Веднъж съм слизал през нощта в сняг и съм се връщал с две шишета ракия. Знам всички легенди за манастира. Напивал съм се около манастира. Любов е имало. Всичко, абсолютно всичко.

Но аз не правя одит на манастира, изпратен от Ловешката митрополия, нито работя в ХЕИ, нито в АПИ, та да оправям пътя.

Това е моят живот под Манастира и моето несвършващо качване и слизане от него. Това е моето словесно въплъщение на Манастира, моите илюзии за него.

Недейте да пишете такива работи, че ще ми се пръсне сърцето. Ако не бях сложил в заглавието, че е Гложенският манастир, можеше и да ми се размине. Но именно Гложенският манастир е манастирът на моя живот и точка.

Представяте ли си какво ще стане, ако всеки търси в стихотворение това, което иска да види в живота, а то го няма. И аз съм търсил потъналия в кърви и с дълбока рана, но жив юнак на Балкана, ама не съм го намерил никога. Може и да е възкръснал, не знам – някъде на небето, но „там на Балкана“ го няма.

Веднъж по пътя за Чирпан се счупи рейса, в който пътувах, и се наложи да почакаме един час, докато го поправят. В небето имаше облаци и аз малко се пораздвижих, но изобщо не вървях „подир сенките на облаците“. Това значи ли, че Яворов си е измислял безподобно, без да го е грижа за реалността? Символизъм е все пак? Щяло ми се е „тихият бял Дунав“, особено при село Арчар, винаги да шуми весело и да се вълнува като във Вазовото „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми“. Ама няма такава работа. Едно лято видях Дунава почти пресъхнал.

Опазил ме Господ да търся сравнения с Ботеви, Вазови и Яворови стихотворения.

Не искам пак да ставам учител по литература, но понякога даскалът в мене и се ядосва, и чак му се доплаква.

Ядосват ме и непрекъснатите движещи се емотикони ли са, гифове ли са, заврънкулки ли са, не знам точно, особено тия с две отрязани ръце, които ръкопляскат като във филм на ужасите. Или тия с изписани на английски суперлативи. Не са ми най-приятни китките, сърчицата, които трептят, и розовите пингвини. Свършиха ли се буквите в азбуката и умориха ли се сърцата и пръстите да пишат?

Сещам се за един голям поет от Варна – Валери Станков, който, доколкото знам, в момента преминава през голямо изпитание, колко се дразнеше на тия емотикони, от тия човечета и заврънкулки под стихотворенията си. Пишеше хубави стихотворения човекът и искаше да чете думи за стихотворенията си.

Един хубавец, мой приятел от години, пък всеки път, когато напиша нещо „природно“, ми се кара да не се троша и да не ги пиша тия работи, ами да си гледам кефа в природата, да си пия ракията и да не давам пет пари. Мисли ми доброто и ме съветва най-приятелски. Нищо лошо няма в това да си гледам кефа и да си пия ракията, само че как да му обясня на тоя мой вечен приятел, че аз не мога, ако не описвам природата. За това живея – за да описвам и природата, и себе си с думи. Ракията е допълнителен герой.

Надявам се да няма разсърдени, макар че на учител и на поет кой не е сърдит?

Другата ми – софийска дъщеря, винаги ме успокоява, като ми казва, че пусна ли във фейсбук нещо, трябва да съм готов за всякакви коментари и за всякакви реакции.

Право е момичето, така е, но исках да си кажа болката. Исках да кажа къде ме стиска обувката и защо в края на краищата ходя бос цял живот. По точно – бос през литературата.

Николай Милчев