КРАЖБАТА НА ВЕКА

Кражбата на века – така нарекоха обира на бижута от Лувъра в Париж.

Загубата е голяма, да се краде не е хубаво – престъпление е. Още по-голямо престъпление е да се крадат бижута от Лувъра и от Франция. 

Много са покрусените – президентът Макрон нарече действията на тези перфектни крадци „посегателство върху духовността на Франция“.

Но аз, да ви призная, не съм покрусен чак толкова. Колкото и да е странно за някои, в цялата тази история има и нещо възстановяващо справедливостта, нещо революционно, нещо подигравателно и смешно. 

Тези „перфектни крадци“ фантоми са нещо като френски робинхудовци и в това отношение действията им носят елемент на романтика. А тази изправена подвижна стълба на балкона на Лувъра, по която са се качили и слезли крадците, е символ на онова малко разстояние, което дели света на недосегаемите от света на невидимите.

Изумявам се какви огромни познания демонстрират няколко софийски културстващи личности по отношение на откраднатите бижута – колко точно са диамантите, колко карата са, колко струват като бижута и колко ще струват, ако ги начупят на късове и ги продадат така. Една дама дори знаеше кои от бижутата съпругата на Бонапарт Жозефина подарила на дъщерите си, кои – на лелите си и така нататък. 

Лувъра е наистина съкровищница на света. Бил съм в Лувъра и съм се смайвал от всичко, което е там, но Историята от време на време си прави шеги и оставя знаци, които трябва да бъдат разчетени. 

Бижутата и короните на царстващите фамилии лично мен ме стряскат, струват ми се непомерни, нечовешки, извънземни. Струват ми се откачена работа – злато, диаманти, па една корона, па още една над нея, пък папата – с три корони. Това обожествяване на владетелите, събрано в бижута, ме потриса. Никога няма да мога да си представя как такава корона стои върху човешко чело и човекът отдолу е нормален. 

Никога няма да мога да си представя, че жена се разхожда с брошка за милиони и милиони и не иска с тая брошка да смаже всичко наоколо, да го стъпче. 

Ако напиша още един ред в тоя дух, и ще викнат, че съм популист. Така е – аз съм популист, защото моето семейно богатство и бижута бяха три пендари, оставени от баба ми, и един джобен часовник, носен от убития ми дядо. Прибавете тука няколко големи калайдисани тави за варене на сапун и сладко, десетина черги и няколко китеника. Семейните богатства и замъци на моя род бяха и едни големи мази с каци за пръщина на сливи и на ракия. А представата ми за корона беше едно венче от маргаритки, сплетено за Дияна - малката сестричка на моя приятел Христо. 

Много популистко звучи, нали?

А на мен ми звучи цинично на фона на цялата световна разсипия, на фона на кръвта и войните, на глада и мизерията да ревем и да се вайкаме целокупно и всеобхватно за кражбата на века в Лувъра. Колкото пъти я гледам тая подвижна стълба, опряна на един от балконите на Лувъра, толкова пъти ще си мисля, че никога не е ясно кое е горе и кое е долу, и не е ясно какво губиш и какво печелиш. Ние нека да гледаме и да пазим да не откраднат прасето на баба Ирина от двора ѝ, както го откраднаха миналата година. Тя по-голяма ценност от него засега няма, като изключим козата ѝ. И най-важното – нека да пазим да не ни откраднат акъла и сърцето, които понякога продаваме и за по петдесет лева. 

Изкуството и съвършенството престават да бъдат такива, когато се превърнат в пари и в бижута. 

Човек не живее за единия хляб, но и за едното бижу също не бива да се живее само.

P.S. И да – аз нищо не разбирам от изкуство, от история и от ценности.

Николай Милчев