МЪРТВИТЕ БИЛИ ,,ДОБРИ,, или ,, ЛОШИ ,,момчета? И какво , ако са били едното или другото, след като вече ги няма?

МЪРТВИТЕ БИЛИ ,,ДОБРИ,, или ,, ЛОШИ ,,момчета? И какво , ако са били едното или другото, след като вече ги няма? 

Зададоха ни темата, започна моралната аутопсия на мъртвите , издадохме моралните присъди и обществото се раздели на две, после се започна едно мъчително развиване и свободно интерпретиране на зададения и спуснат ,,отгоре,, въпрос до степен , че никой не спечели нещо повече от умора и безпомощност, освен прехранените печеливши от многогласието ни социални приложения и официални медии .

Хората се ,,вързаха,, и покорно влязоха в тая надпревара да доказват доброто и злото в крайности . 

Фактът , че липсват шест живота , приключили по необичаен и трагичен начин, не е ли много по-болезнен в сравнение с въпроса доколко почтени са били тези животи?

Очаквах коментарите да бъдат около проблема кой, кога и как направи така , че шест души, довчера налични, днес да са трупове и да ги няма сред нас? 

Когато някой умре, не ровим в характера на починалия, а повече следва да питаме и коментираме замесените каква е скритата първопричина за смъртта . Търсим истината не толкова в делата на мъртвите , а в свързаните с тях останали живи. Които , забележете, досега само сме споменали мимоходом.

Вместо това. Научихме до болка имената на умрелите, наизустихме незадоволителните коментари на разследващите и… написахме хиляди противопоставящи се есета , в които се повтарят до втръсване еднакви думи . 

Причината за смъртта на хората в нормалните общества обикновено директно се търси в институциите и те се изправят на обществен съд , ако не са свършили работата си.

Щом обаче ударим на камък, не се връщаме към по-лесната заупокойна тема за нравствеността на жертвите , а се събираме около препъни камъка , вдигаме го от пътя и го слагаме там , където му е мястото. 

Декларациите на лидери, институции, агенции, партии, изпреварват множеството незададени към тях въпроси. Даже служат за единствен окончателен отговор на различните въпроси.

Да не говорим, че от страна на образователната система ни звук, ни стон- става дума за отпаднали чрез множество отсъствия деца , с имена, с лична история- училищна и семейна. Става дума за ДАЗД

Става дума за договори, регистрации , зад които стоят определени хора. 

Говори се за премахнат сайт, който казвал много от неизказаната истина…

В обществото ни, каквото и да се случва , в крайна сметка стигаме до въпроса за отговорността.

Но отговорността никой не я иска , предпочитаме вместо да я приемем, да я блокираме , държейки се драматично . 

Накрая излиза , че като няма кой да я вземе , я оставяме за сметка на загиналите вместо на живите. 

И това става обикновено с последната дума на психиатрията- лична драма , близо до налудност , което самоубийствено страдание увлича с внушенията си други.

Да , но личната драма не може да е личен проблем , когато има накуп шест смърти. Това число удря директно в системите. 

Дали мъжете от случая ,,Петрохан,, са били добри или лоши, странно , касае всички, които не разбират, че има други, на които изобщо не им е пукало за характера на мъртвите, когато са: 

или планирали (причинили) смъртта ; или пък подло са довели мъжете до безизходно убийствено и самоубийствено състояние. На веригата не й дреме за негодната брънка, веригата и без нея съществува, когато работата е дебела. Тайна.

Явно обаче има следа. От задочните ,,интервюта,, на Калушев , дадени чрез писмото до майката и стихотворението на Ботев, става ясно, че Ивайло е имал проблем със системите или пък те с него. 

От психолингвистично гледище най-важната подсказка за отключване на скритите послания в текста ,, Борба,,от Хр.Ботев ( който Ивайло Калушев е публикувал последно , и който текст отразява мислите му преди края ) , са количеството употребени оксиморони:

,,дивак учител

свестните луди

обществен мъчител

погледът мрачен

свещена глупост

Соломон- тиран развратен,, 

Оксиморонът разкрива невъзможното, абсурдното, недопустимото , доведени до възможна, допустима , отдавна битуваща обществена норма , според която излиза, че съвременният българин живее с грешното убеждение :,, бог не наказва, когото мрази,,.

Подсказката е налице: доброто или злото до такава степен са се преплели и объркали , че остават умовете слепи за идващото . А идващото не е в приключилите животи, а в онова , което ги е приключило и продължава необезпокоявано да живее сред нас.

Ето и горчивата равносметка: няма как един човек да замести системите - да играе роля на учител, родител. 

Има върху какво да се помисли: кой има интерес училището и родителите да търсят всякакви алтернативи на онова , което куца?

Защо нещата не са си по местата?

Защо пещерняци стават заместващи родители и заместник- учители ; кой подтиква самите деца да не са с родителите си; какво тласка родители да поверяват рожбите си на хора , които вместо химикал и лист, държат оръжие и живеят далеч от социума? Защо училището и семейството не могат да задържат тийнейджърите до себе си? За проблемни деца става дума или за среда , която не търпи различните? 

Болни въпроси в болно общество.

Мирен път на умрелите. Живите да му мислят. Идват избори.

Стела Богомилова