ТЕФТЕРЧЕТАТА НА НАШИТЕ МАЙКИ
Някога майка ми си водеше, нека да го наречем хранително-готварски дневник, и в него записваше различни рецепти, главно от две стари ловчанлийки – баба Мара и леля Луизка. Майка ми беше истинска майсторка в измисляне на заглавия на рецептите, например „Сланината на дядо Ванко“, „Кексът с портокалови корички на леля Луизка“, „Торта „Милчева“ – неин патент, „Дълги бели целувки, „Маймунски топки“, „Шипковият мармалад на Тинка“ и т.н. Беше си записала и кулинарния слоган на баба Мара, който гласеше: „Лук, мама, лук и масло! Докато лукът се разпърди в маслото“.
Извинявам се за финалното уточнение на слогана, но автентичността си е автентичност и историята не бива да се подменя.
Тия дни по пътя към вилите, до една кофа за смет намерихме малко тефтерче на жена от селото от седемдесетте години на миналия век. Или беше изхвърлено, или беше паднало от небето. Всеки път, когато отваряме тефтерчето на майка ми с рецептите, и тефтерчето, и рецептите, падат направо от небето и, струва ми се, даже от Рая.
Жената, чието тефтерче намерихме по пътя, е работила в детската градина в селото. Написала си е имената още в началото на тефтера. На корицата му – на предната корица от вътрешната страна, е записала съответен брой кифли, бози и кисело мляко, които вероятно са били за изхранване на детската популация в градината. Преди да си напише името, е изброила колко боза, кифли и кисело мляко са купени за градината. После на цяла страница има печат – медицински, печатът представлява човешки бял дроб. Под него има подпис и още две думи: „Клинично здрав“.
Ето това „клинично здрав“ ми преобърна сърцето, защото аз тая жена я помня. Сетих се изведнъж коя беше. Хубава, здрава, силна жена. Клинично и духовно здрава по всички линии. Помня и как един път избягах от детската градина и тя ме намери, скрит зад печката на баба Нешковица, близо до градината, и с клинично здрава ръка ми изтегли яко ушите.
Почти целият тефтер е пълен с адреси на хора –от София, от Плевен, Бургас, от Русе и Пловдив, от няколко села около Ловеч.
Клинично здравата детегледачка е имала толкова много познати, чиито адреси си е струвало да се запишат в тефтерчето. Много ми умиля едно нейно обяснение в тефтера, в което пишеше, че еди-коя си жена, кака Събка например, работи в София в заведение К. на пресечката на „Аксаков“ и „Раковска“.
В тефтерчето имаше рецепти за царска туршия, за парени чушки, за реване и пирожки, чертежи на плетки и две много „ценни“ художествени свидетелства.
Първото художествено свидетелство е „Песен за Димитров“. Сега преписвам малко от текста:
Един орел най-силен с име Димитров
и днес с мечти окриля ни,
обгръща ни с любов.
Ето и част от припева:
Той води ни и днес на път
и песни весели ехтят.
С усмивка пак ни той зове
към нови, нови върхове.
Веднага след тая невероятна песен следва рецепта за пирожки.
Най-интересното откритие, което направих, се нуждае от обяснение. Братовчед ми Дачо, по-голям от мен с три години, още като деца ме научи на скоропоговорка, която помня и днес. Тя е дълга, сочна, нецензурна, но пък разкрива елементи от селския живот и много ми помогна при запомнянето на думи с буквата К. Обогати ме лексикално като бъдещ автор. Ща не ща, трябва да цитирам малко и от великата скоропоговорка:
„Киро краварят к… кака Кина к… край кооперативния краварник, където криеха крадените кокошки. Кака Кина каза: „Какъв корав к…, какъв кеф…“
И така нататък, и така нататък.
Същата тая скоропоговорка, няколко страници след знаменитата песен за Димитров, се явява и в тефтерчето на тази жена. Дебело искам да подчертая обаче, че жената беше скъсала от нецензурната и дълга три километра скоропоговорка поне две-три странички. Беше останало да блести само началото.
Хем ми е смешно, хем ми омилява всичко, което чета в това тефтерче. Ами какво друго да си запише, освен песен за Георги Димитров и „пикантна“, дръзка скоропоговорка, която после да скъса? Какво друго, освен рецепти за туршии, реванета и пирожки да си записва? Какво друго, освен адреси и имена, и плетки на блузи?
Една клинично здрава селска жена от онова време това си е записвала в тефтерчето.
Толкова ми се иска да мога сега по някакъв начин да седна и да я разпитам за адресите, за хората, които е обичала, за приятелите. Да я разпитам за живота ѝ – и в детската градина, и извън нея. И докато тя ми разказва, аз да изпълня поне десетина тефтера с неща, които не е имала сили да запише. И да ѝ кажа, че почеркът ѝ е също като на майка ми. Всичките жени от онова време имат един и същи почерк, защото всичките са наши майки.
Чак като намерих тефтерчето, ми стана ясно откъде братовчед ми Дачо евентуално е знаел тая скоропоговорка на думи с К. И защо именно на тая скоропоговорка ме учеше. Не ми изпя песента за Георги Димитров, ами ми рецитираше за Киро краваря.
