За втори път в последните десетина дена констатирам колко съм опростял през тия две години, през които съм извън София. Съвсем са ми пресъхнали сетивата, които ме свързват и със столицата на Република България, и главно с нейния център.
Защо никой не ми е казал и не е плакал за съсипаните хубави Хали? Милите, хубави софийски Хали с малките и не много малки фирмени щандове, на които можеше да си купиш добруджански кашкавал, поне двайсет вида маслини и любимия на живота ми телешки салам?
Няма го мириса на Халите, няма я оная изтънчена тръпка, че си тук заради нещо конкретно и че не си в ония страшни, бездушни хранителни вериги, в които се губиш и изчезваш.
Ама били съхранили външния изглед на Халите! Като е съхранен външният изглед на Халите, а вътре е заприличало на стерилна аптека, ми е още по-тъжно.
Защо е тая трескава мания всичко да се залее с еднообразие, да няма кюшенца, ъгли, нюанси, да няма продавачки, с които да си поприказваш? Не стига, че си сам върху сърцето на Халите, така да се каже – върху сърцето на бившите Хали, ама накрая можеш и сам да се таксуваш.
После отидохме на кино. Вуйчо ми – ветеринарният доктор Йото Драганов, като се шегуваше, че не е ходил отдавна на кино, казваше:
–Страх ме е, че ще седна с гръб към екрана…
Толкова дълго не бяхме ходили на кино.
Скъпотията е зверска. Пенсионерските билети са по дванайсет лева и една домашна лимонада на барчето също е дванайсет лева. Каква е тая лимонада за дванайсет лева, не ми е ясно. По-скъпа е от едно уиски. Златна да е тая лимонада, пак няма да е толкова скъпа.
Треперим дали ще дойде още един човек, та да станем трима, иначе няма да има прожекция. И докато седим във фоайето пред киното, виждам, че има изложба на интериора на апартаменти и къщи, в които са снимани филми. Изглежда хубава изложба, но аз не мога да се ориентирам въобще.
Пред изложбата има две купчини с торби цимент – на две места сложени по три-четири торби цимент, а една торба цимент сложена на нещо като постамент.
–Ремонт ли правите тука? – питам продавачката на билети. И тя ми обяснява, че торбите цимент са художествени инсталации и реклама едновременно на фабриката за цимент, която е спонсорирала изложбата.
Докато ми обяснява връзката между торбите цимент и филмовата индустрия, продавачката почва да се смее. И разправя, че на откриването на изложбата пак нещо като реклама – раздали много хубави – така се изрази – много хубави циментови кроасани и че един от посетителите захапал кроасана и си счупил зъб. Много се изложил.
Страшно съм опростял тия две години – не мога да си простя факта, дето изобщо не разбирам защо трябва да се правят циментови кроасани и да се хвърлят торби цимент като инсталация.
Преди да почне филмът, а филмът е „Любовницата на Кандински“, направо ми прилоша от реклами за филми. Сигурно защото наближава Хелоуин, но една от рекламите завърши така: Някакъв изрод си свали маската от лицето и отдолу почнаха да пълзят, да скачат и да падат гъсеници и червеи.
После филмът се разгърна в три части – първо клюки и секс – доста много клюки и як секс на едни тараби до едно езеро, после – образът на Василий Кандински – безхарактерен плъх и подлец, после буквално рецитации и тезисни сцени за изкуството на художниците около алманаха „Синият конник“ и накрая – пак клюки, Кандински е още по-известен и още по-голям подлец, а любовницата му откачи и влезе в лудница, след което се оправи.
Наистина съм изгубил вкуса си за изкуство някъде. Обаче цветовете във филма много ми харесаха. И ливадите, и планините също.
Центърът на София някога беше чист – пометен и измит. После – сравнително чист, сега е кочина. И не говоря толкова за кофите с боклук и за боклуците въобще. Говоря ви за духа на центъра – много плашещи физиономии, много вторачени погледи, много съсипани и тъжни подлези.
И най-накрая – градинката между Министерския съвет и Министерството на просветата. Тя е с ограда и е вкопана надолу и е толкова тъжна гледка със затисналите я листа, с тая разхвърляна неугледност и с тия плочки по тротоарите около Министерския съвет, дето се клатят, дето са си отворили устата и като стъпиш на тях, те оплискват моментално с кал и мръсотия.
В подлеза на Президентството не е останало нито едно магазинче. Тъжна работа са тия мръсни стъкла на тия някогашни магазинчета и още по-тъжно е, че на едно от стъклата са залепени рекламни материали на партия Има такъв народ. И точно над думата ИМА някой фен с разбито сърце написал с черен флумастер НЯМА.
Уж има, а нищо няма.
Или пък може би има, но тия мои две селски години са ме съсипали съвсем откъм сетива и култура.
Николай Милчев
Червената шапчица
7 months before
Животът на село е хубав, защото е тих и спокоен. Сред природата чуваш песента на птичките, петел ще изкукурига, куче ще изджавка, агънце ще изблее... ще си откъснеш два домата от градината за салата, ще си изпържеш две яйца, взети направо от полога... ще си налееш чаша домашно вино... кеф.
Коментирай