В девет без петнайсет бие камбаната.
Някога биеше по-рано.
Комшийката е изпрала и свети изпраното,
сякаш е хубаво женско коляно.
В девет без петнайсет докарват хляба –
нарязан в найлон или целокупен.
Старец до баба, старец до баба –
отиват хляб да си купят.
Отиват да си купят салам и ракия
помаци и цигани, и български духове.
В девет без петнайсет камбаната бие
и прането на комшийката свети хубаво.
Хубава е смокинята с тъмни сладки смокини,
хубава е и крушата – без ни една круша,
хубави са джанката, дюлята и градината –
една градина и една суша.
Едно село едничко, една история,
една родина – различни образи.
Ако пристъпиш, стъпваш на орех
и пращи орехът, и се чупи.
И пращят пръстите, стъпките, времето,
пращи небето и губи сила.
В девет без десет камбаната дреме –
бѝла е вече, каквото е бѝла.
В девет без десет е тихо и мирно –
хлябът – в наличност, саламът, ракията,
два-три домата и парче сирене…
И дебело одеяло – да се завия.
Тук е така – цялата философия,
цялата работа и цялото чудо.
Трябва ми кофа – здрава цинкова кофа –
да полея здравеца, щом се събудя.
Николай Милчев
гост
10 months before
Писанията на Милчев са ми като глътка стдена изворна вода, като чист въздух, като някакъв повей в задушливото пладне. Като далечен спомен за един хубав свят, в който съм благодарен, че съм живял. Чувствам се по-добре и по-човек, когато ги чета. макар и за кратко. След това ми се нахвърля днешното време, с боклучавата храна в лъскава опаковка, с хашлашкото поведение на т.нар. ни политици, с цените, с еврозоната, еврото, проблемите на съседката, дето не може да си купи лекарствата и още, и още всякакви налични "хубавини".
Коментирай