ЗА ИЗЛИШНИТЕ ХОРА И ЗА ТЕХНИТЕ ДЕЦА

Питам се ние хора ли сме? И се питам те дали са хора. И защо не ни оставят поне малко да си починем от тях. 

Толкова е красиво наоколо -Балканът е огрян, гората грее в зеленикаво, в кафяво, в жълто. Мъглата е скупчена в някои от доловете или е разхвърляна тук-таме като памук по баирите. Скалите са тъмносиви, плюшени. 

А тези телевизорни хора не ни оставят на мира – изтезават ни, мъчат ни, говорят ни, не спират да ни говорят. Остаряват и не спират да ни говорят. 

Докато ни е нямало десетина дена на село, розите покрай къщата са пощурели. Една от тях се е източила и почти опира прозореца. Другите са се облегнали на дувара на къщата, трети са отскочили встрани от корените си, пръснали са се. 

И изведнъж от телевизора някой казва, че пенсионерите били много – всеки работещ издържал по няколко пенсионери и така повече не можело. 

И тогава – сред цялата тази красота , в пазвите на Балкана, както се казва, между гората и розите, ми иде да извикам:

Мамицата ви и копелета, аз ли съм издържал някога майка си и баща си, дето си скъсваха душите и подметките от работа? Дето са направили тая къща, дето са правили пътеки между хората? Дето са лекували хората, дето са ги пазели, колкото могат? 

Аз ли съм ги гледал някога, когато съм работел, а те са били пенсионери? 

Ами те – майка ми и баща ми? Те ли са издържали техните майки и бащи? 

Ами още по-надолу и по-назад във времето?

Българският двайсети век, най-вече в първата си половина, е век на мъртви и на сираци, на кратки възходи и дълги погроми. И въпросът е не кой кого е издържал, а как сме издържали толкова гробове и смърт. И как сме допуснали да ни се качат на главите маниаци, престъпници, крадци и боклуци?

Ние, нашето поколение, доколкото можахме, изгледахме децата си. Изгледахме ги, както можахме и най-вече „ги изгледахме“ как заминават по света. Много от тях се пръснаха и сега са по целия свят. И колелото на поколенията така се е усукало, че не се знае колело ли е, спирала ли е, навита бодлива тел ли е? 

Махнете ни се от главите с тия бюджети, с тия войни, стига сте ни мачкали душите, че сме живели през комунизма, че сме били еди какви си и че сега тежим и на децата си, и на бюджета. 

Чудя се и друго – как досега не сме счупили с камъни и как не сме зазидали вратите на всички телевизии, на всички министерства, на разните му там банки за благополучно развитие на десетина българи юнаци, как не сме им спукали гумите на кортежите и не сме драснали кибрита на частните им самолети, ами ги търпим да ни измъчват. 

Сега пак погледнах през прозореца – пак са абсолютно същите красоти, църквата е тука, пред очите ми, а е съвсем друго – не е както го видях сутринта. 

Това, което написах преди малко, е замъглило прозорците – не хладното утро, а срамът, че слушам всичко това, е замъглил прозорците. С тия приказки за „високи“ пенсии, за коледни милостини във вид на сто двайсет и пет лева за най- закъсалите пенсионери, за бъдещи войни, за високи цени, които не са високи, за евро, което ще ни оправи автоматически – с тия приказки за светли бъднини, които нямат край, човек какво друго да си помисли, освен че е излишен.

Обаче ако ние сме излишните, кои точно са необходимите? Нека да излязат със списък на единствено необходимите хора в света и в България, та да се знае. 

Това, което правят с нас, е да ни разболяват – с внушения, с думи. Да ни отчуждават един от друг, да ни обезсърчават. 

Това, което искат да направят, и да продават още дрога на децата ни – и реална, и духовна. 

Искат да обяснят на децата ни, че България е нищо и половина, че ние сме хора от периферията и че сега – точно сега – по милост – са ни поканили като бедни роднини на европейската маса. 

Надявам се, че не сме толкова глупави и че децата ни ще проумеят, че това е страшна лъжа. И че искат не само да ни замъглят прозорците – целта им е да ги заковат с дъски отвън и да стоим по стаите, да мигаме и да не виждаме нищо. 

И да се пулим в телевизорите като малоумници и като напълно отчаяни същества.

Сега светът се тресе – дали ще се приемат тези двайсет и осем Тръмпови точки за мир в Украйна. А аз се треса само от две точки – дали ще се намери човек, който да работи в селската фурна и дали бабичката от горната улица ще си докара козите навреме, та да тръгнат с другите кози да пасат. 

Хлябът и млякото – това са двете точки, които ме интересуват. Имам предвид – тука, на село.

Николай Милчев