Покрай предаванията за готвене, които бавно, но сигурно се превръщат и в кино, и в литература, и в драма, и в мелодрама, запомних думата заготовка. Голяма работа се оказва заготовката във всички направления. За ресторанти и кръчмета – заготовки. За любовни истории – заготовки. За политика – заготовки. За образование – заготовки.
Нямаш ли заготовка, си го закъсал.
Много се учудих, когато бивш министър на нашето земеделие каза, че голям процент от френските франзели били с българска заготовка. Парижка франзела, а с българска заготовка.
Преди години от Париж си купихме велика черно-бяла снимка с французойче, което тича, лети над земята от радост и носи подмишницата си франзела... Снимката е правена след края на Втората световна война и радостта, и младостта, и франзелата са без всякаква заготовка. Живи са направо.
Имам една голяма болка по линия на заготовките. Не ми се мисли толкова за ресторантските, икономическите и всякакви там други заготовки.
Чета днес например, ама го чета три-четири пъти на различни места, кратко любовно стихотворения от няколко реда. Съдържанието е нещо такова: Любов е, когато някой ти липсва, а пък толкова други хора присъстват около тебе.
По-добре е казано, но това се набива. Играта е на липса и присъствие.
Заготовка – откъдето и да го погледнеш, е поетическа заготовка. Тепърва му предстои на това стихотворение да втаса, да си оцапаш пръстите с брашно и с мая, докато го правиш. Тепърва му предстои да се пече и тепърва предстои някой да огладнее за любов и да го опита като сладък любовен хляб. Ако може – и да се наяде с него.
Ама не било заготовка, а минимализъм, модернизъм и постмодернизъм. Ако е минимализъм, защо има толкова въздух и вятър между думите, защо трябва да се насилвам, за да си представя, че минимализъмът е цялост? Защо трябва да се насилвам, като гледам как съвременната и лансирана поезия е пълна с фрактури, с начупвания, с липси, с хрумки? Защо ми изглежда тази поезия като заготовка?
Изгоря ми душата да прочета едно хубаво пейзажно стихотворение, да ми се напълнят ноздрите с миризми на природа от стихотворението. Омръзнало ми е да чета оригиналниченета и ми е омръзнало безсилието и подражанието да се представят като пълноценна поезия.
Да правим колкото щем заготовки за френски франзели, но защо например трябва да представяме като българска поезия заготовки от френска такава?
Много дълго продължи тоя период на художествените заготовки. Четиридесет години – главно заготовки и контузии в поезията и в изкуството изобщо.
Може би нямаше да се сетя, че съвременната наша поезия ми прилича на заготовка, ако не бяха тия готварски предавания. Там най-много се ценят гурметата, а истински блян са звездите Мишлен. Може и да съществува гурме поезия, но по същия начин, по който ме е страх да ям гурме ядене, ме е страх да се отпусна, като чета гурме поезия. Гурме яденето не е за стомаха, а за идеята, че си повече от някои други, които не ядат гурме.
Така и гурме поезията е по-скоро опит да бъдат стреснати онези, които смятат, че поезията трябва да те нахрани, да те напои, да те утеши и разплаче.
Звездите Мишлен при готвачите са аналог на наградите в литературата. Мишлените са нещо като малки Нобелчета. И лека-полека стигам до идеята, че и звездите Мишлен, и гурме яденето, и гурме поезията са толкова далече от мене – някъде в Космоса са. А звездите над село, козето сирене и кръглият селски хляб с коричка са ми тука, пред очите. Надявам се – и стиховете също.
В двора ни и младата черешка, и крушлето са вързали плод. За пръв път тая година се надявам и на няколко черешки, и на няколко круши. Ябълката изсъхна от корен и не разбрах от какво, лешникът и дрянът още се колебаят накъде да тръгнат, но каквото и да стане – всичко е тук, на земята, в двора – пред очите ми.
Изглежда природата прави всичко с най-съвършената и тайнствена любов, която, струва ми се, няма заготовки.
Николай Милчев
