Защо вече не умеем да скърбим или още по- тъжно —класацията на смъртта

Защо вече не умеем да скърбим или още по- тъжно —класацията на смъртта 

Едно момче се самоуби.

Осемнайсет години живот. Точка. 

Живот, който току-що е започнал.

Преди дни младежът е говорил за абитуриентския си бал.

А после е направил друго.

В социалните мрежи обаче повечето думи са също за друго.

За Евровизия. За скандали. За избори.

Но за Билгин няма.

Билгин, за когото няма да остане значим помен - ролята, която ние му отказахме.

Истинската скръб, каквато познаваме, няма я .

Едва се мяркат някакви жалейки - 

плахи, шаблонни, някак неловки.

Звучат кухо. Не на място.

И човек се улавя в нещо срамно:

че се пита кое е по-страшно —

да ги има…

или да ги няма.

И не , това не е упрек към по- тихата прелетна болка.

Не е присъда над чувствата на другите.

Това е усещането, че болката минава покрай нас,

без да се спуска дълбоко навътре, без да се преживява истински.

Разликата, която усещаме, не е въображаема.

Тя е реална.

Когато тир прегази човек, има виновник.

Има образ на злото.

Има гняв, който може да се насочи навън.

Това мобилизира. Това сплотява. Това дава морална яснота.

Самоубийството обаче обръща стрелката на човешката чувствителност навътре.

Умът не позволява неясен враг.

Поставя въпроса: какво сме пропуснали?

А този въпрос е непоносим.

Затова обществото инстинктивно го избутва в ъгъла.

Смъртта от чужда ръка поражда съчувствие.

Смъртта от собствена - страх.

Страх, защото:

може да се случи на всяко дете,

може да се случи в „нормално“ семейство,

може да се случи без ясна вина, без ясна причина. 

И когато няма пряк виновник, започва търсенето на обяснение:

„Не е бил добре.“

„Преиграва се в болката,,.

„Нещо му е имало.“

Съдим бързо не от жестокост.

А като защитен механизъм.

Защото ако сведем трагедията до „ личен избор и дефект“, няма да се налага веднага да питаме

какво в света го е счупило.

Лична отговорност и край- да ровим , може и да сбъркаме.

Самоубийството обаче ни обвинява.

Не лично.

Колективно.

Обвинява училището.

Обвинява възрастните.

Обвинява мълчанието.

Обвинява подигравките.

Обвинява навика да казваме на децата да „издържат“.

И затова реакцията е по-слаба.

Не защото болката е по-малка,

а защото вината е по-близо.

И защото повечето вече не могат да носят болката.

Защото светът ни е научил да реагираме, без да усещаме.

Претъпкани сме със смърт.

Пандемии. Войни. Катастрофи. Убийства.

Мозъкът се защитава. Заглушава.

Не от безчувствие, а от изтощение.

Смъртта вече не е събитие.

Тя е новина.

Минава през екрана, оставя шум и изчезва.

Без време да стане лична.

А без лично преживяване няма скръб.

Има само мнение.

И докато внимаваме да не кажем „нещо грешно“,

докато се крием зад формули

„не всички учители“,

„да изчакаме фактите“,

„да не генерализираме“ —

едно дете остава без глас.

Става „още един случай“.

Още едно име, което ще потъне.

Още един Билгин, за когото няма да остане памет,

ако не я задържим съзнателно.

Когато знаеш, че нищо няма да последва , 

нито отговорност,

нито промяна - тогава

се отдръпваш.

Апатията ражда цинизъм.

Цинизмът убива съчувствието.

И тогава идва най-страшното:

Защо не реагираме тревожно здраво?

Ненормално е да не ни разтърси смъртта.

Ненормално е да продължим с деня си, сякаш нищо не се е случило.

Ненормално е да говорим за фестивали и зрелища,

докато едно момче е избрало смъртта

без да срещне съпротива от нас.

Това, че не намираме силните думи, не е слабост.

Това е отказ да превърнем смъртта в клише.

Истинската трагедия не е, че един несбъднат абитуриент умря.

А че светът сбъдна отказа си от дълбокия траур —

сякаш това никога не се е случило.

Прости, мило момче.

Довиждане, Билгин.

Чухме протеста ти срещу мълчанието.

Чухме: „Човек значи човещина.“

—

Стела Богомилова