1.
Човек трябва да има поне два чифта уши, докато виси пред телевизора, за да не пропусне да чуе наистина важното – защото много често то е заринато под незначителни или направо лъжовни подробности.
Уж ти казват всичко – някои предавания дори имат претенцията да ти навират повече от „цялата истина - но накрая пак си оставаш прекаран.
Дори да се случва нещо важно или направо съдбоносно, обикновените хора ще разберат това, едва когато тоягите заиграят по главите им.
Инстинктите им, които най-трудно могат да бъдат пречупени от Властта, им подсказват, примерно, да не се навираме по никакъв начин в украинския бъркоч и изобщо в чуждите разправии, но никой не се интересува от страховете им.
Това не ги прави по-малко хуманни или състрадателни от ордата новопокръстени ситуационни русофоби – не, те просто нямат доверие на повечето от кретените, които претендират да управляват държавата.
А хората много отдавна са нещо различно/отделно от държавата.
В крайна сметка, тъкмо това ще им позволи да оцелеят, може би.
„Простолюдието“ е наясно, че повечето от политиците ни преливат от пусто в празно – особено е валидно това за най-новата реколта кандидат-властници.
Независимо, че някои от тях са завършили западни университети, те не са в състояние да се справят в една динамична среда, остават си пленници на едновремешния ориенталския манталитет – тутльовци безславни. Разбързват се само, когато задният им джоб им подскаже правилното решение.
Те завинаги ще си останат по-близо до Настрадин Ходжа – отколкото до Дж. К. Гълбрайт, примерно.
Ето и последният пример. На 7 ноември мощно задумкаха тъпаните в прослава на поредния ни успех: Европейската комисия разреши първото плащане по Българския план за възстановяване, в размер на
2,7 милиарда лева – безвъзмездни средства по Механизма за възстановяване и устойчивост.
Истината, все пак, успя да се промъкне сред трясъка на тъпаните – напомни ни я Десислава Минчева, кореспондентката на Би Ти Ви в европейските институции, тя от години върши чудесна работа за телевизията.
Ето как/цитат: „Българският план за възстановяване е бил одобрен преди цели седем месеца, но, за да си поискаме парите, трябваше да отчетем какво сме свършили от обещаното на първия етап.
Забавихме се и затова за тази година получаваме едно, вместо възможните две плащания“.
Така – тъпаните ехтят, обаче ще получим едно, вместо две плащания.
Лекотата, с която депутатите ни вземат съдбоносни за страната решения, е направо оскърбителна – и отчайваща в същото време.
Няма как човек да не се сети за казаното от един автор –
„Рано или късно ние ще седнем на пиршество от последици“.
И това пиршество ще ни го уредят безволеви и до голяма степен инфантилни хора, задвижвани като механични играчки от чужди интереси. Те никога няма да съзреят до такава степен, че да са наясно поне със собствените си подбуди.
И да знаете, че вече са забравили, какво са ни сервирали с наперената си безотговорност.
На такива хора няма как да им пренавият мозъците.
Те не разбират, че най-лесното нещо е да се навреш в Бедата, много по-трудно е да останеш встрани от нея.
Какво да очакваме от днешните гургулици – освен оперетни изпълнения в дисциплината „Пълно послушание“.
Тъкмо за тях сякаш е съчинена фразата „Свири верните ноти, но не във вярната последователност“.
Нашите политици винаги са прекалено предани на поредните си опекуни – до степен, че те стават подозрителни, вземат ни за коварни и опасни.
Има и друго - и това е най-печалното – не можем да проумеем в достатъчна степен опекуните си.
В днешните времена господства посредствеността – това се отнася и за попрището на политиката, може би най-много за нея.
Треванян казва: „Ирония е да съзнаваш, че унищожаването на света ще дойде не от един Макиавели, а от един Санчо Панса…“
Това е сериозно предупреждение, но мнозина сякаш не го разчитат докрай, за нашите политикани да не говорим.
Има нещо извратено в начина, по който ние надаряваме някои от тях с качества, каквито те изобщо не притежават.
Последният път това се случи с простокирчовци – някакви хора, сякаш набързо издялани за нуждите на ширпотреба.
Обаче част от „простолюдието“ реши, че те са довтасали тук, загрижени за съдбата му.
Колкото може да е загрижен един добре наточен бръснач, насочен към гърлото ти – би се изсмял Джак Харви.
Една известна поговорка гласи: „Къде отиваме, зависи от това, какво знаем - а какво знаем, зависи от това къде отиваме“.
Ами ние – какво помним, за да знаем посоката…
***
2. ПАМЕТ ЗА „ВСЯКА НЕДЕЛЯ“/ПЕРСОНА НОН ГРАТА
През годините съм публикувал няколко пъти шаржа, който виждате.
Но отдавна бях забравил историята му.
Наскоро си я припомних – от дописката на сатирика
Димитър Керелезов, публикувана във вестник „Стършел“
на 26 януари 1990 година.
Историята е отпреди падането на Стената/1989-а.
При една среща с известния румънски карикатурист Хорацио Мълвеле,
Керелезов го помолил да му даде свои творби за „Стършел“.
„Чародеят на шаржа от Малкия Париж“ му дал три рисунки:
на Жорж Помпиду/френският президент, на Лайза Минели и на моя милост.
Керелезов, цитат: „На нашите вестникари Жорж Помпиду, поради плешивостта и големия нос, им заприлича на Тодор Живков,
а Кеворкян се оказа официална „персона нон грата“…
Минаха месеци и едва сега изпълнявам колегиалния си жест към
талантливия Хорацио Мълвеле.
Един художник приобщава своята рисунка към Вота на доверие,
който продължава да засвидетелства на Кеворкян обществеността
- този път Вот на доверие чак отвъд Дунава.
Защото, ако не съществуваше това доверие, най-малкото Хорацио би седнал да рисува водещия на „Всяка неделя“, едно от най-гледаните предавания в Букурещ и цяла южна Румъния“…
…
Ех, че е хубаво да си персона нон грата!
Кеворк Кеворкян
