Ако ,, кешът’’ наистина изчезне

Ако ,, кешът’’ наистина изчезне - новият икономически апартейд и какво се случва с „невидимите“ в дигиталния свят?

Живеем в епоха, в която технологиите ни се поднасят като бляскаво обещание за бъдещето – по-бързи, по-удобни, по-сигурни. 

Но зад красивата фасада на дигиталната трансформация, безкасовите разплащания и уж неизбежния прогрес остава едно огромно, зловещо „сляпо петно“.

Какво се случва с десетките и стотиците хиляди хора, които имат дългове, възбрани, лоши кредити или просто никога не са се вместили в рамките на нормативната система? Какво ги чака в свят, който целенасочено изтласква кеша и налага задължителни дигитални портфейли?

В съвременното право дори за най-тежките престъпления – като убийство – съществува присъда с определен срок, граници на затвора, човешки права и надежда за излизане на свобода. Но финансовият капан в една чисто дигитална система се оказва безсрочна присъда без право на обжалване.

Ако кешът бъде премахнат, а достъпът до дигитален портфейл бъде обвързан с изрядна банкова история, липса на задължения и официални доходи, тези хора буквално ще бъдат изтласкани извън закона на икономиката. Те няма да могат да купят хляб, лекарства или да платят елементарни сметки по законен път. Това не е просто финансов проблем – това е социално изоставане, което се разпространява като метастази и засяга най-вече децата им, превръщайки бедността в наследствено робство. 

Маргинализацията на тези хора няма да бъде просто административен неуспех, а дълбоко деструктивен процес, който ще разкъса обществената тъкан: засилена престъпност в търсене на изходи за оцеляване , обществен разпад и гетоизация на огромни човешки масиви. 

Нека бъдем честни: много от хората в дългове не са престъпници или банкови обирджии. Често това са хора с по-ниска финансова грамотност, подложени на агресивния и изкусителен маркетинг на „бързите кредити“, които лесно се подлъгват по дребния шрифт. 

После стават ,, невидимите,, . Защото човекът не е непременно физически изключен от обществото. Той може да бъде физически сред нас, но да престане да бъде видим за системата като пълноправен икономически участник. 

Ширещата се неграмотност става все по-приемлива заради алтернативата на свят от ,,грамотни,, роботи, а системата удобно отказва да решава проблема с поколенията, с възпитанието на децата и тяхното образование.

В миналото противопоставянето между силните на деня и обикновените хора е било ясно. Днес обаче властта и парите използват нови инструменти. Те обличат своите решения в драпериите на „толерантността“, „модернизацията“ и „грижата за хората“ – подход, чиито зловещи корени видяхме още преди десетилетия в геополитическите конфликти, водени уж с мироопазващи цели. Тази политика на войнолюбие , облечено в миропазителски одежди продължава активно и сега. 

Когато ти отнемат свободата под предтекст, че го правят „за твое добро“ и „за твоя сигурност“, тогава ти отнемат и правото на глас, и правото на съпротива.

Но ако допуснем това, хипотезата за бъдещето отвежда до нещо още по-страховито – пълно връщане назад към стоково-оборотната икономика. Ще се стигне вероятно до немонетна, непарична размяна: храна срещу услуга, оцеляване срещу труд в пълна изолация. Това е страшна деградация, истинска инволюция.

Някой може да каже, че социалната активност на правителствата ще се засили и че на тези хора просто ще им се осигури някой азиатски контейнер за покрив над главата и един сандвич на ден. И макар това да звучи като огромен реверанс, като благодеяние, което трябва да бъде дълбоко оценено и с благодарност прието, то крие изключителни психични травми. 

В свят, където човешкият труд все по-малко се налага на фона на услугите, идващи от роботи, социалните програми ще надделеят над финансовите. На правителството ще му излиза много по-евтино да осигури походен дом и дневна дажба срещу които да изисква пълно подчинение на човека, и това е по-лесно и евтино, отколкото да налива пари в духовното развитие и да образова хора с функционални нарушения. 

Колко малко ще са човешките професии на фона на изкуствения свят, който се задава! 

Правителствата може би няма да унищожават физически тези хора, а под прикритието на същата тази „толерантност“ ще им осигури минимум екзистенцията.

Но ние не сме хлебарки на конвейр, които се култивират, за да послужат за евтино брашно. Ние сме хора, чието човешко присъствие трябва да има по-значим смисъл, а не просто да сме осигурени откъм храна, вода и покрив.

Но има едно ,,но,, —колкото и съвършена да изглежда една технократска система, тя остава мъртва механична конструкция, ако е откъсната от човешката същност. 

Истината е, че дори сега в Южна Европа – в Гърция и Италия – малките квартални магазинчета започват сами да изключват терминалите си и да слагат табели на търговските обекти , че си искат кеша , водени от инстинкт за самосъхранение.

А не може само на големите фирми да се крепи една икономика. Дребният търговец е канавата на бизнеса, който крепи човешкото оцеляване. 

Заслужава ли си мълчанието?

Този въпрос почти отсъства от мейнстрийм медиите. 

Големите екрани говорят само за дигитален комфорт, но мълчат за човешката цена. Наистина, къде отива човещината?

 Аз от това всъщност се страхувам. Ако продължаваме да мълчим и да приемаме това неусетно човешко претопяване, рискуваме да станем свидетели на жесток и нечестен социален режим , маскиран като технологичен прогрес.

Време е да се запитаме: има ли смисъл от съвършени дигитални портфейли и роботизирани системи, ако накрая унищожим самите хора, за които уж би трябвало да съществува светът?

Трябва ли наистина да чакаме края на глобалното човечество, за да се убедим, че дигитализацията през цялото време е носила именно тази цел на елитите – маскирана под прикритието на грижа за човека, а в същността си дълбоко срещу него? 

Историята на този голям социален експеримент се разкрива в своята парадоксална измама: първата стъпка винаги се прави уж за хората, за да им е по-удобно, по-сигурно и по-лесно, но последната стъпка ще се разкрие едва тогава, когато самите хора вече ги няма в уравнението. 

Когато фундаментът на социалната пирамида – милионите обикновени човешки съдби – бъде напълно заменен от бездушни алгоритми и контролирани екзистенции в изолация, тогава ще стане ясно защо е бил построен целият този изкуствен свят.

Днес питанката остава висяща: трябва ли мълчаливо да преминем през цялата тази инволюция, за да разберем накрая, че технологичният прогрес без човечност е просто най-съвършената форма на тирания?

Не говоря всъщност само за хората с дългове. Те са примерът, през който виждам един много стар човешки механизъм: човекът отново измисля начин да бележи другия.

Само че стигмата се е променила.

Някога човекът е бил анатемосван заради вярата си, произхода си, болестта си, цвета на кожата си, физическия си недъг, сексуалността си, начина си на мислене. Днес обществото вече е научило правилния език: „приемаме различията“, „толерантни сме“, „всеки има право да бъде себе си“.

Но честно, ние не сме премахнали стигмата. Само сме я преместили.

Може да не е редно да дискриминираш човека заради тялото му, но можеш да го превърнеш в „рисков профил“. Можеш да го маркираш като „неблагонадежден“. „Длъжник“. „Неплатежоспособен“. „Финансово рисков“. „Извън системата“.

И тогава стигмата вече не е написана върху лицето му. Тя е написана върху данните му.

Защото има нещо почти трагично в това противоречие: ние сме станали толкова чувствителни към видимите белези на различието, а едновременно с това изграждаме все по-съвършени системи за невидимо категоризиране на човека.

Алгоритъмът не го обижда. Не му крещи. Не го сочи с пръст. Той просто казва: „Не отговаря на условията.“

И човекът разбира, че е стигматизиран не когато някой го нарече с обидна дума, а когато някоя врата не се отвори.

Това е много по-страшно именно защото изглежда безлично.

И тогава прозрението за „икономически апартейд“ придобива съвсем друг смисъл. Не става дума просто за бедни срещу богати. Става дума за нов тип социално разделение между хора, които системата разпознава като пълноценни участници, и хора, които системата разпознава най-вече чрез техния дефицит.

А най-тъжното в случая е, че човек може да бъде добър човек и въпреки това да има лош кредитен рейтинг.

Може да е любящ родител и да е длъжник.

Може да е талантлив, способен, образован, честен, да е преминал през житейска катастрофа — и някъде в една база данни това да се сведе до няколко показатели.

Там вече технологичният въпрос се превръща в антропологичен:

Какво става с човека, когато обществото престане да го вижда като човек и започне да го вижда като портфейл ?

Тъжно е. Опасно е. Защото в това има нещо много старо и неотработено. Ние постоянно измисляме нови форми на цивилизация, а после намираме нови форми на анатемосване.

Само че преди човекът е бил изключван с религиозна или социална присъда.

Днес може да бъде изключен с отметка.

Абсурд е, че толерантността към различния човек има граница там, където различието започва да струва пари на системата.

Към различния външен вид можем да бъдем толерантни. Към особеностите на характера — също. Към невидимите психологически особености — все повече говорим за приемане.

Но когато различието се появи като икономически риск, внезапно езикът се променя. Човекът престава да бъде „различен“ и става „неблагонадежден“.

Аз не твърдя , че всяка финансова проверка или кредитен рейтинг е зло. Обществото има нужда от правила. Иначе и самата икономика става невъзможна. По-дълбокият въпрос е друг:

Има ли право една система, създадена да организира икономическия живот, да превърне една характеристика на човека в неговата окончателна идентичност?

Питането ми не изисква някаква конспиративна теория.

Питам: 

„Толкова ли сме напреднали, щом все още имаме нужда от някого, когото да поставим отвън?“

Тогава дигитализацията става само новата сцена на една много стара човешка трагедия.

Развитието на цивилизацията трябва да иде не при роботите, не при портфейлите, не при елитите, а да се върне при човека.

 Най - болезненото не е, че един ден може да няма кеш.

А че може да създадем свят, в който човекът е технически свободен да бъде различен, но икономически наказан за това, че не е „правилният“ човек.

Живот в цивилизация , която е станала по-учтива към различния, но не е станала непременно по-милостива към несъответстващия. И тогава : ,,Ще ни вземат кеша.,, не звучи лигаво и капризно. Звучи крайно необратимо относно това - що е то човещина? 

Автор: Стела Богомилова