Знаете ли кое е най-впечатляващото в днешното общество - никой няма надежда, никой почти не се бори за нищо. Има отвреме навреме приритвания, но сериозен отпор на случващото се не се вижда. Хората са не само отчаяни. Усеща се някакво безвремие, сивота и най-лошото - липса на надежда.
Видяхме, че с протести не става. Проектите яхнаха протестите и ни се представиха като новия умнокрасивитет. А тези, които висяхме по улици и площади, дълбоко разочаровани се прибрахме по къщите. Вече знаем, че дори най-силната гражданска енергия за протести, ще бъде контролирана и манипулирана. Явно протестите, поне мирните такива, не са решение на проблема.
Приличаме на бедняци, които озверели от мизерия, се бият помежду си. А врагът е там, навън и се наслаждава на това, което е предизвикал. А ние не го забелязваме, вторачени във взаимната си дълбока омраза.
Никой не мрази външен враг така, както мрази сънародниците си. Това ни е тежката съдба - винаги войната да е помежду ни. И да не осъзнаваме как ни манипулират.
Опитвам се да обяснявам. Наивитетът и глупостта не прощават. Много малко са разбиращите какво се случва. И дори те не са сигурни какво трябва да се направи. Едни живеят с илюзиите, други с конспирациите, и всички заедно потъваме в едно и също блато, ритайки се помежду си.
Майната й на дълбоката държава. Голяма конспирация. Да, има я. Но там също са хора. И правят грешка след грешка. И губят. И всъщност най-голямата им победа е да ни накарат да вярваме в какви ли не илюзии и спасители, докато сценката я подреждат те. Включително конспираторите, актьорите и тези, които уж разкриват плановете, а всъщност целта им е да отклоняват внимание от съществените неща. И от гората в далечината, не виждаме падащото върху главата ни дърво наблизо.
Осмислянето е най-важната част от съпротивата. В момента то е на кота нула. Като на стадо, което усеща миризмата на кланицата, но нито може да дефинира врага, нито решението.
Тъжно е.
Елена Гунчева-Гривова
