БОЛНА Е ВСЯКА ДУША, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЧУТА

Накрая на село Голяма Брестница в моето детство живееше самотна майка с двамата си луди синове. Синовете ѝ, близнаци с огромни глави, седяха на една дървена потрошена тераса и бог да ми прости, но ги чувах как мучат. Умирах от страх, като минавах по тая улица, гледах да заобикалям по други улици. Жената щъкаше край тях, правеше нещо и от страх ли, от какво ли, в съзнанието ми къщата бавно обрасна, стопи се, защото нямах сили да я гледам повече. 

Най-скъпата ми жена, част от кръвта ми, беше болна през целия си живот. Разкъсаната ѝ душа летеше ту из кухнята, ту на небето. Умирах от страх да не се самоубие тази жена и бях готов на всичко, включително да влезе в психиатрия, само да не я гледам така и да си мисля, че съм виновен, че не мога да я обичам още повече и да я опазя от всичко. Заключвах любовта си към тази жена с триста ключа, а страха си за живота ѝ хвърлях ту в някоя планинска пропаст, ту в някоя река. 

Най-добрите ми приятели, с които пораснах, бяха пияници. Единият видеше ли лека кола, и се хвърляше под нея, а другият скачаше от дървета и гърмеше с пушки и пищови, докато се осакати съвсем. 

Ето ви я тази модерна напоследък тема за лудостта. Ето ви я тази тема, която ни я навират тия дни в очите. И проблемът, представяте ли си, бил, че няма легла в психиатриите. Легла колкото щеш - и в психиатриите, и по къщите, и по ливадите, и по върховете, ама няма кой да се погрижи за душите ни. За всичко друго се грижат, но не и за душите ни, ако ги има изобщо. 

Когато получих инфаркт, бях направо щастлив - като казвам щастлив, смятайте, че бях щастливо спокоен, водоравен. И нямаше кой да ми каже, че най-голямата опасност - смъртта, те прави спокоен. Сега не знам дали това е ужасно, или е прекрасно. 

После паник атаките буквално ми разкъсаха душата. Като минех покрай болница, тичах в Спешното да си правя електрокардиограма и там най-често ми се караха, че ми няма нищо, и аз трябваше да умирам от срам и да се кълна, че не искам болничен лист. И че искам кардиограма на душата си. 

Ходих при психоаналитичка – жена, която ме накара да газя по детски играчки. А посещението ми при един от най-нафуканите психотерапевти на София завърши с лекция от негова страна за световната литература и с пърдене на голямото му куче, което също присъстваше в кабинета като част от предразполагащия декор. 

Не ни се получават нещата с психическото здраве. Няма кой да ни следи да си пием лекарствата - да си пием лекарствата за любов, за раздяла и за живот. 

Не мислете за легла в психиатриите. Помислете, че този, който се вози до вас в метрото, си приказва сам, не си запушвайте ушите, чуйте го какво приказва. После се огледайте дали не си приказвате сами и вие. И най-важно от всичко е - бягайте. Бягайте не когато е късно, бягайте при първото трепване, при първото унижение, при първата болка в сърцето и в мозъка. Пуснете си ръцете, ако е нужно, издърпайте ги от другите ръце и бягайте. 

Една моя колежка не избяга от мъжа си и той я простреля в крака, защото не му беше направила супа. 

Една моя роднина не избяга от мъжа си и цял живот живя затворена в бутилката му с ракия.

Един мой чичо не посмя да избяга от къщата си и остана завързан, защото любимата му беше певица.

Късайте и бягайте, и си намирайте ъгли, пристани и колиби, наморайте си манастири и пещери, но не оставайте вързани. 

Прилича ви на бълнуване на луд човек, нали? 

Този въпрос с лудостта не са го разрешили Достоевски и Шекспир, и Омир, не го е разрешила и психиатрията в Карлуково, та моя милост ли ще го разреши?

И никакви приказки повече, че е болно обществото. Болна е всяка отделна душа, която не може да бъде чута, и е болно всяко птиче, което не може да бъде чуто. И всичко е толкова сложно, че никой лабиринт във Вселената не е по-сложен от това. Душата може и да отлита, но от болната душа излизане няма. 

Светът, който виждам аз, е заприличал на ония самотни майки, които по паркове и градинки, по градове и села водят за ръка големите си момичета и момчета и не ги пускат, и не ги пускат, и не знаят накъде отиват. Държавата ни е заприличала на стара и прегърбена жена, която води за ръка болните си деца. 

Вейпове, наркотици, опиуми, лъжи, безизходица, липса на хоризонти, насилие, страх, беззакония, наглост, тъпота, ракети, патрони, бури, урагани, земетресения, смахнати водачи на света - объркайте цялата тая смес в един котел и ето ви готова отвара за полудяване. За полудяване на всички. 

И наистина ли някой мисли, че зелените рецепти и болничните легла ще помогнат? Няма да помогнат, защото са вятър и мъгла, а в мъглата и вятъра става въпрос за пари, за кръв и за изчезване на човека. 

Николай Милчев