Бунището на Търничене като бунището на България

А днес ходихме за ябълки. Майката на жена ми е родена в малкото подбалканско селце Търничене. Живее си в Казанлък, но в селото има градина. Правоъгълник към половин декар с пет дръвчета. Ябълчици, никога непръскани, неголеми, естествени. Плодовете – твърдички, тъмночервени, много сладки, ароматни като цветя. Често криещи в сърцевината си млад, красив розов червей. Който така се е наял с ябълчена сърцевина, че като го извадиш на бял свят, пращи от енергия и се извива направо мощно, върти черната си главичка и все едно крещи нещо по повод грубиянското изваждане. „Ей, не ви ли е малко срам, хората се опитват да се хранят тук!“, така вика той навярно.

Да, хубава градинка, равна, подържана без особени усилия, чистичка. Чел съм, че село Търничене се намира в точния географски център на България. И в центъра на Розовата долина. А градинката е нещо като център на всичко това.
Древните жители на Великденския остров наричали своята родина Те Пито О Те Хенуа. Пъпът на света. Е, градинката не беше така прочута и никакъв Тур Хейердал не се мяркаше наоколо, но ми беше приятно да си помисля за нея като за един от възможните пъпове. На тоя пусти свят.

До градинката беше издигнат от хладни и бездушни полимерни плоскости грамаден склад. Собственост на розоварната в селото. На една от розоварните, по-право. Чист, нов, нямащ нищо общо с представата за склад, която живее в главата на всеки българин, надминал 40. Нищо общо със складовете на социализма – западнали, разхвърляни постройки, грозно обкръжени от всякакъв боклук, с ръждясали ламаринени пристройки. Не, тоя склад беше светлобежов, чист, строг и стегнат като офицер в парадна униформа. И също толкова несимпатичен. Закриваше гледката към планината. Но пък мен – като човек вечно мислещ за доброто в лошото – ме успокояваше мисълта, че щом има такъв склад, значи има и добър поминък за населението. А това е основата за… Де да знам – за нещо хубаво. Все пак това е Розовата долина! Трябва да е изцяло цветуща, нали така?
Не казвам тия подробности случайно. Ще видите!

Понабрахме ябълчици, попренесохме ги в количката, по дяволите, такива места и случки ме карат да пиша подобно на смешните писатели от миналото – с купища литоти и дребни, по-скоро издаващи дребнодушие и дребнотемие себепрезрителни глаголи. Хлебец, тютюнец, хорица, ябълчици, овчици, поприбирания, поприсядвания, позапушвания и тям подобни. Така де.

Прибрахме ябълките в колата и подкарахме през селото към къщата на една роднина на майката на жена ми. Също възрастна жена, към седемдесетте. Мила и обикновена селянка. На която на галено викат Лалето. Като на цветето, не с ударение на а, а на е. Да, имаше защо да й викат така. Винаги когато отидех там се възхищавах на голямата й, прекрасна цветна градина. В която имаше и чудни дрянове, отрупани с ярки плодове, и плашещи, красиви и отровни зокуми, наричани от елинските отровители олеандър, дори и една голяма туфа истински бамбук. И лимонови дръвчета, напомнящи, че Егея е толкова близо, колкото и Евксинският понт. Центърът на България.
Но по пътя…

По пътя колата ни мина през цялото село. Търничене. Ето какво бях чел за него. 895 жители, община Павел баня, розоварни, обширни насаждения от рози и лавандула, художествена галерия – филиал на Казанлъшката художествена галерия. Невероятна природа, все още чиста. Минават 2 реки – Тунджа и Тъжа.
Така пишеше в статията за селцето. Какво ти селце – голямо село – по-голямо от повечето български села.

И сърцето ми се свиваше. Огради от непечен кирпич, сплули се от дъждовете, заприличали на първобитни стени, строени от първите хомо хабилис. От кал. Къщи и къщички с продънени покриви. Бурени, трънаци, разбит асфалт, претичващи болни, крастави кучета, повалени телени мрежи, задушени от мръсна, отдавна изсъхнала трева. И боклук. Много боклук.
Невероятно много боклук.

Пластмасови шишета. Бирени шишета. Ракиени шишета. Празни консервни кутии. Биберони. Крака от кукли. Тапи от патерици. Опаковки от вафли. Обелки от салами. Кости от овце, а може би и от хора. Десетки хиляди найлонови пликчета. Пълни памперси за бебета и за старци. Фасове и кутии от цигари. Велосипедни гуми, автомобилни гуми, тракторни гуми. Обезобразени парчета ламарина, натрошени стъкла, парчета от зъбни протези и платки от джиесеми.
И сред всичкия тоя боклук – хора.
Предимно цигани, тук-там и българи. Влачещи се като полумъртви из бунището, което сами са създали. И в което протичаше целият им живот.
Тук има много работа и сума ти и народ идва от другите села… много хора се преселиха тук. Лавандула, рози… Много работа. Печелят.
Така казва майката на жена ми, може би за да оправдае някак селото си. Което, мисля си, с нищо не беше виновно за тоя гнусен ад.

И Стара планина – оголена и безучастно стояща встрани– с нищо беше виновна.
Адът – помислих си – е ето такова бунище. Някои учени смятат, че Геена – адът – всъщност е било просто бунището на Йерусалим, където горели боклуците и лешовете със сяра. Тук сяра нямаше. Дим се вдигаше само от цигарите на мургавите хора, които седяха безжизнено или се мотаеха насам-натам по площада и улиците.
Сега бих искал да се намерят няколко хиляди политически коректни идиоти, които да се нахвърлят върху мене и да ме нарекат расист, защото споменавам, че хората, които виждам в селото са предимно цигани.

А какво да кажа, като те са именно такива?
Жена ми със свито гърло казва: „Майко, защо тука не почистят малко, бе? Та тука е заприличало на бунище!“.
„Ами няма кой да ги накара“ – казва старата жена.

Калин ТЕРЗИЙСКИ

https://filternews.bg/