Чалгата като власт

Зад всяко изказване стоят цели планини от идеи, разбирания, нагласи, теории и вярвания. И ние обаче, правейки изказвания, никога не си даваме сметка за това. Че не говорим „просто така” – а че говорим на основата на своите възгледи и знания, които от своя страна сме изграждали цял живот по един изумително сложен начин – или по-точно – те са се изграждали у нас под влиянието на безбройни и неописуемо сложни външни въздействия. За да илюстрирам това ще кажа съвсем поетично: за да кажа аз с такова презрение и насмешка думите на заглавието „Чалгата като власт” са ми повлияли много неща от моето възпитание, но да речем и това, че докато съм бил в час по литература (преди 35 години) и съм слушал учителят ми Шейтанов (а „шейтан” означава дявол на арабски и това също има значение) да говори много умно и интересно за Шекспир (обяснявайки, че фамилията е стара и рицарска и не означава „тръсни круша: шейкс пиър”, а „тръсни копие: шейк спиър”) та в тоя момент отвън, от радиото на някакъв работник на съседния строеж, се е чул протяжният, мюсюлмански вопъл на Мухарем, сръбският класически чалга певец...и аз съм изпитал такова чувство за дисхармония, така силно съм усетил (осъзнал) различието между двата свята – света на изисканото и умното и света на дивото и пошлото – че оттогава ми...как да кажа – държи влага.

Човек е нещо, изградено от милиони въздействия. От тези въздействия зависи как ще изглежда той в даден момент, примерно – в зрялата си възраст. И в изказванията му винаги ще се чува далечният отзвук на безбройните въздействия, които са го изградили.

Смешното е, че като бях войник, на границата, точно с този Мухарем се сблъсках. От заставата ми се обадиха: Виж, Терзи, през тебе, през портала на международния път, ще мине самият Мухарем! Разбираш ли какво означава това?! Не. – казах аз в трубката на граничния телефон, подсмихвайки се. Това означава – превъзбудено завика младши сержанта от другата страна – че ще мине най-великият певец на всички времена, легендата Мухарем, равен на Шабан Шаолич...сами лепи певац у Югославии, не разбираш ли, великият Мухарем!!!

А аз, израснал и оформял се от въздействията на Пинк Флойд и поезията на Джим Морисън – се изсмях и казах – и какво да направя за тоя нещастен човечец? А младши сержанта насреща, усещайки какво предстои, се развика отчаяно и умолително: Ама човек, ти не разбираш ли, че това се случва веднъж на един милион години...ще му се поклониш...и ще поискаш по един автограф за всеки от заставата! Поне двайсет пъти да се подпише!

Аз, естествено, се изсмях и затворих, а когато дойде Мухарем го подложих на най-обстойната проверка на багажа, която бях правил дотогава. Той беше втрещен от липсата на страхопочит у мене. Просто не можеше да си представи, че има и хора, които са възпитавани да харесват и почитат Вивалди, а не него.

Правейки тази щателна и неуважителна проверка, аз все едно си отмъщавах. Все едно съм си отмъщавал за цялата тая чалга, която ще се изсипе на главите ни След Това. Защото дотогава в България чалгата не беше проблем. Но след това стана. Все едно съм знаел какво ни очаква.

След това дойде демокрацията и българският народ показа, че не харесва ни Вивалди, ни Шекспир. Някой ще каже – не е вярно. А аз ще кажа: дявол да го вземе, не ми се спори, но виж примерно резултатите от настоящите избори!

Дивата, просташка, агресивна чалга безкомпромисно победи. Всички. А учителят ми Шейтанов (казах, че има значение че името му произлиза от „дявол” защото Дяволът е този, който се съмнява в конюнктурата, който не е „съгласен” с „властта”) та учителят ми Шейтанов отдавна вече е в Канада. Изчезна от България и отиде в цивилизования свят. Подобно на голяма част от почитателите на Вивалди или на Пинк Флойд. В България останаха тия, които гласуват за мутри или за тия, които зорлем се опитват да приличат на мутри. Карайки черни джипове и държейки се като селски бейове.

Оттогава още, от тия ми млади години, аз се опитвам съвсем рационално да си обясня: Защо всъщност чалгата е непоносима за мен и хората като мен?

Нима характерът на музиката...?

Не, в никакъв случай! Музиката си е музика. Характерните черти на една музика могат да я направят по-скоро екзотична или интересна, но не и противна. Става въпрос – чисто музикалните и характеристики. Но при чалгата става въпрос не за музика, а за социално явление. И тук идват в съображение именно думите ми от началото: Зад всяко изказване стоят планини от...други неща. Нагласи, вярвания, ценности и т.н. Музиката е вид „изказване”. Чрез нея, тоест, се казват много неща. И в голямата си част тези неща не са „музикални”. Музиката говори за човешкото и за човека, музиката говори за социалните нагласи, за ценностите и за отношенията...най-общо казано чрез нея човек иска да каже на света какъв е самият той и какво мисли за този свят.

И ето. Появява се Слави и казва на Света „ш`та скъсам”.

И това е едно послание, което казва доста много неща.

Чалгата е музиката, която успя да каже по много безцеремонен начин за 35 години, че културните ценности, достиженията на изисканата европейска цивилизация, която почита Шекспир, Вивалди и Пинк Флойд, няма да се зачитат.

Слави, който печели в България гласовете на милиони българи, ще каже, вероятно, че харесва и Пинк Флойд, а и че е свирил и харесва Вивалди. Но дали мога да обърна и капка внимание на такива думи? Как грубостта, нетактичността, дебелашкото незачитане на другите хора могат да се съчетаят с харесване на Вивалди?

Тоест – дали ако си селска мутра имаш право да харесваш Вивалди? Тоест – дали на Вивалди би му харесало да бъде харесван от такова хм, нещо?

Не казва ли образът ти и цялостното „послание” което излъчваш към хората именно, че нямаш-нищо-общо-с-никакъв-Вивалди?! И с тая европейска цивилизация, за която още от Възраждането насам лелеят нашите борци (Левски: от нас зависи да станем равноправни на другите европейски народи).

Чалгата е музиката на тия, които обичат да махнат с ръка и с весела небрежност да се изсекнат над цялото това „равноправие с другите европейски народи”. Тя е веселото, небрежно незачитане на цялата огромна сграда (за която говоря още от началото) от влияния, нагласи, знания и вярвания – която наричаме "Изискана Европейска Цивилизация".

Тя е като пръдня в катедрала. За да става джумбуш. За да покажем, че и ний сме дали нещо на света. А именно – умението за най-безочливо и просташко незачитане на Всичко Онова Велико и Изтънчено, Което Не Разбираме.

Калин Терзийски

offnews.bg