Днес пътувах във времето. Бях в поликлиниката в Борово

Днес пътувах във времето. Бях в поликлиниката в Борово да си направя рентген. За втори път ми е там и този път вече реших да се огледам малко повече около себе си. Ами то е потресаващо.

Започвам от тоалетната. Влизам и ме посреща клякало. През 2026 година. В София. В поликлиника, където ходят болни хора, възрастни хора, хора с бастуни, хора, които едвам се движат. И даже клякалото да беше проблемът… Мръсно, захабено, гнус те е да пипнеш каквото и да било. Стоя и си мисля - това е лечебно заведение. Ако тук хигиената не е приоритет, къде трябва да бъде?!

Отивам на регистратурата. Жената си говори по телефона с някаква приятелка. Стоя пред нея – тя си говори. Чакам – тя си говори. И междувременно най-спокойно си рови в носа. Аз вече не знам пациент ли съм или съм дошъл малко неканен по време на личния ѝ разговор. Накрая благоволява да стигне и до мен. Плащам си таксата и ми казва още 3 евро за диск. Питам я за какво ми е тоя диск. Ами на него щели да ми дадат рентгеновите снимки. Викам - Добре де, аз къде да го сложа този диск? Нямам CD на компютъра. Не познавам почти никого, който още има CD-ROM. Това нещо изчезна от живота ни преди 15 години. Няма ли линк? Няма ли код? Няма ли приложение? Няма ли система? Няма ли имейл? Няма ли облак? Няма ли нещо, което е измислено през този век? НЕ. ДИСК.

Плащаш 3 евро и си тръгваш с компактдиск през 2026 година. Сега остава да си намеря един Windows XP и сме готови. Ако не стане, следващия път ще си нося дискета. И това вече не е смешно. Защото въпросът не е в трите евро. Въпросът е, че очевидно никой не е намерил за необходимо пациентът да може нормално и дигитално да получи собственото си изследване.

Но най-тъжното беше накрая. Отивам да ми разчетат снимката и там ме посреща един много възрастен лекар. Видимо 70+. Човекът едвам ходи. И тогава се сещам – първия път, когато бях на рентген там, същият човек ме посрещна при снимката. Сега ми разчита резултата. Гледам го – с много овехтели дрехи, със стари и износени обувки, човек на преклонна възраст, който продължава да работи.

Стана ми тъжно. Не знам защо този човек продължава да работи. Не знам каква пенсия или заплата получава и няма да си измислям. Но знам какво виждам – възрастен лекар, който вероятно е дал десетилетия от живота си да лекува хора и на тези години още обикаля из една поликлиника, която изглежда почти толкова изморена, колкото него. И се питам това ли заслужават лекарите след десетилетия работа? Това ли заслужават пациентите - клякало, мръсотия, CD-та и сгради, в които времето е спряло?

И най-страшното знаете ли кое е? Че сме свикнали. Свикнали сме тоалетната да е кочина. Свикнали сме на регистратурата да се държат така, сякаш им пречим. Свикнали сме лекар на над 70 години да продължава да работи в подобни условия. Свикнали сме през 2026 година медицинска информация да ни се дава на технология от времето, когато си записвахме музика от Zamunda на дискове. И после говорим за дигитализация, модерно здравеопазване, електронни услуги и какво ли още не. Хора, аз си тръгнах с диск!

И накрая вече не знаех да се смея ли, да псувам ли, или просто да си ходя. Защото май цялата ни държава се е събрала в тая една поликлиника – някак още работи, някак още се крепи, някак хората вътре я държат жива… ама все си казваме „айде, може и така“.

Абе, може и така. Въпросът е докога ще се правим, че това е нормално.

Борислав Борисов