Душевен гърч обхвана стари седесари

Много от стореното от хората е резултат от продуктивна завист

Елитите на дадено време неизбежно се възпроизвеждат поколенчески в нови условия

Буря от силно недоволство предизвика посочването от ПП-ДБ на Васил Терзиев за кандидат за столимен кмет. Протестен ропот се долавя в „синя“ София, гневно неодобрение сред неолиберално усетилите се, ядно възмущение е обзело антикомунистически заявилите се.

Напълно очаквано от издигналите го, разбира се. Доказва го и назначението на Ивайло Шотев за зам.-министър на икономиката, също син на бивш служител във Второ главно управлание на ДС. Не са могли обаче да не ги издигнат, защото са им били спуснати от Посолството и не са имали опция да не се съобразят.

Би трябвало негодуващите да са свикнали. Стъпва тук още в началото на „демокрацията“ световният благодетел Сорос и си харесва за активист на туземното „Отворено общество“, скоро и за шеф. Окото му не мигва на Сорос, че избраникът му Евгени Дайнов е син на постоянен кореспондент на официоза на БКП в Москва и Лондон и на дъщеря на активни борци против фашизма и капитализма. Както и че синчето е учен-спец по компартиите във Франция и България.

Важното е било, че е минал през Оксфордския университет и английският му е на високо ниво. Както и руският, впрочем, женен е бил за правилна съветска другарка. Ето го главният критерий на американците: може ли и ще се наеме ли човекът да свърши работата, не е важно кои са родителите му, че преди е преподавал „История на БКП“.

Както се шегуваха столични седесари в началото на 90-те, Генчо пак се оказа от горната страна на палачинката. Ами с такъв букет от качества и дадености е привлекателен за разнообразна употреба! 

Много са примерите от този род. Такива по произход и битие хубавци представи за постсоциалистическа употреба роденият в Москва Андрей Луканов. „Труд“ в статията от 20.05.2019 г. „Как БКП и ДС създадоха „Демократична България“ разкрива неколцина знакови харесвани от Запада лица със силно знаков произход.

На Соломон Паси баща му дълго беше главният цензор в науката като ментор в марксистко-ленинската идеология. Вече 33 години му слушаме неолибералните соломонии на най-видния евроатлантик, командери той и кадрува отстрани във Външно министерство. И особено го ценят отвън, защото не е българин. От тази „кръвна група“ е и Мартин Заимов, внук на шпионин на СССР.

Ами наследници на богат капитал са тез люде и подобните им. Главно на нематериален, но изключително съществен. Много подходящ да се натрупва; гарантирано да дава добри дивиденти; да се запазва и укрива дълго; да се разменя и унаследява.
Такава е качествената информация. За това как конкретно функционира една държава; кой кой е бил и е в нея; кои са полезните и особено ценните контакти по страната и евентуално в чужбина; за кои какви данни има за „тъмни петна“ в биографиите; кой с кого и за какво е бил приятел или враг и т. н.

Притежават я предимно хората от по-високите кръгове на обществото и в по-горните етажи на държавната машина. За елититите, подбирани по критериите на дадено време иде реч. Които неизбежно в значителен процент се възпроизвеждат поколенчески в нови условия. Защото знаят как, предава им се know how.

Можем поне бегло да си представим каква информация минава през адвокатска или лекарска фамилия в по-голям град и особено в столицата, например. А в данъчните служби и полицейските управления? По върховете на управляващи партии, държавни и общински администрации и правосъдните органи? 

Ами в секретните служби, особено в разузнавателните и контраразузнавателните? За мрежеви връзки става дума в повечето изброени области. Трайни, проверени, затова и здрави. Няма справяне с тях с вътрешни сили. Освен чрез геноцид на твърде голяма част от населението в страната и то с решаващо външно съдействие.

Иначе... Пръмова става Кунева, Бойкикиев става Иванов, преподавателите по научен комунизъм, история на БКП и политикономия на социализма се оказват отворени общественици, клутуролози, антрополози и европеисти.

АОНСУ пък стана Нов български университет. В същата сграда бодро преподава пак Генчо и громи поредните актуални идеологически врагове. Външни и вътрешни. На Соломон баща му Исак преди години нарече Левски „убиец“, днес синчето нагло сравни клоуна Зеленски с Апостола. Де гиди чистофайници на неолиберализма и прислуга на Сорос!

Преоблякоха се съответно, преобуха и идейно-политически пребоядисаха надлежно представителите на тази прослойка. Уредиха се с масълце и конфитюрец към франзелите, преглътнаха оставането си на втори позиции във властта. Душевен гърч обаче обхвана тях и други стари седесари.

Ама как така към четвъртата властова позиция в държавата се е устремил синът и внукът на върли ДС-ари! Тия пак ни надбягаха, вопият.

Проф. Дайнов: „Пак е тъжно. Пак си тръгват ярки индивиди, бесни на правителството на академик Денков, още по-бесни на кандидатурата на Васил Терзиев“.

 „Не ви ли е гнус от себе си... с цялото си нахалство издигате ДС кандидат за кмет. Спрете се!“, гневен е към ДСБ московският възпитаник Евгений Михайлов-Канарчето. И се втурнаха да надцакат ПП-ДБ с кандидатурата на Вили Лилков за столичен кмет. Справедливост гонят.

Чужди и по зоологически неприятни са им категориите елит, към които принадлежат хората от МВР, армията и особено тайните служби. Важи и за наследниците им. Преследването на справедливост винаги е примесено със завист и желание за отмъщение.

Справедливостта като разпределение на благата „по равно“ противоречи на основния закон на развитието - по-умното, по-силното и активното следва да получава повече от останалите части на обществото. Казвано е в историята афористично:
Юлий Цезар: „Почетното трябва да се предоставя на най-силните, а на най-слабите - необходимото“.

Фридрих Шилер: „Светът се управлява от произвол, справедливостта е само на театралните сцени.“

Томас Джеферсон: „Ако на всеки Господ дава според заслугите му, аз наистина треперя за своята страна.“

Да, но завистта почивен ден няма. И както е при всички отрицателни емоции, тя има огромно значение за нашия вътрешен живот. Много от стореното от хората е резултат от продуктивна завист. Тя може дори да променя цвета на кожата. Китайците я наричат „болни червени очи“. Други народи казват: „посинял“ или „позеленял от завист“.

За мнозина е несправедливо сегашното общество, така се възприема и всяко друго от потърпевшите в него. Какво да се прави, трудно е да се приеме, че едни, а те навсякъде са доста малък процент, наследяват множко, а други - трохи.

Васил Терзиев е наследил доста, то е реализирано във висока степен в предприемаческата област. Вероятно и личният му принос е бил съществен. Политиката обаче не е негово поприще, много неща в нея му липсват, има и немалко пречки поради произхода си. Вече направи няколко грубо погрешни изявления и едва ли в хода на кампанията е възможно да се загладят.

Например да нарече президента „Човек, който би трябвало да е обединител на нацията, всъщност е мегафон на чужда държава“. Както и да се присъединява към мераците за лустрация на групи, към които принадлежи родът му. Радев уместно и болезнено го контрира: „Човек, който предава родителите си, ще предаде и родината си.“

Очевидно не за политиката е употребяем капиталът на рода Терзиеви.

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg