ДВА АМА МНОГО ВАЖНИ ВЪПРОСА
Два са най-важните въпроси – съдбоносно важни, въпроси над въпросите. Етническият и образователният. Етническият го крием, потулваме го, правим се на велики космополити и нехаем, че изчезваме. По-точно – нехаят, че изчезваме ние, българите, онези същества, за които думата българин е без значение и лесно може да бъде заменена с каквото и да е. Такива хора не ходят по земята българска, а витаят в облаците. На тях не им пука, че сме намалели наполовина – важно е да ги признае Холивуд и да списват от време на време в Ню Йорк таймс.
Не е точно „пази, боже, сляпо да прогледа“ – явление, за което беше писал великият Алеко Константинов, а е по-скоро „пази, боже, парите и властта да отидат при човек без сърце и без памет“.
Но днес искам да кажа и нещо друго.
Амбицирали са се новите управляващи да затегнат бурмите на разхлабеното ни и разпадащо се образование. Искат да въвеждат „единни“ учебници, искат дисциплината да се подобряла, да нямало толкова отсъствия. Искат, ама не им стиска. Толкова много паразитна растителност е обхванала сградата на българското училище, че без радикални мерки няма да мине.
Новият министър на образованието – професор Вълчев, сигурно е прекрасен учен, сигурно е бил много добър ректор на Софийския университет, но като министър на образованието ми изглежда плах, нерешителен, прекалено академичен. Като някакъв високообразован, културен и добър дядо на учениците той иска да угоди на всички, а това е невъзможно. Тая работа с наказанията от десет степени – постепенно, полека, с проучване на корените и глъбините на извършеното провинение и чак тогава налагане на наказание е флирт със софийските майки, които няма какво друго да правят, освен да клюкарстват и да одумват училището. Като ги видя тия майчици да искат да командват в училищата и децата им да бъдат обявени за божества, на които е позволено всичко, и разбирам, че пътят към училището на тези майки трябва да бъде прекъснат.
Пиша всичко това, защото на гърба си съм го изпитал през трийсетте години, през които бях учител. Трийсет години се блъсках по коридорите на една сравнително престижна софийска гимназия и видях колко грехове натрупахме спрямо децата си. Разрешихме им да не идват на училище – дванайсети клас не ходят на училище.
Разрешихме им да нямат страх и уважение към учителите. Именно страх и уважение, защото, вплетени в едно, страхът и уважението се превръщат в здрав ориентир и в здрав критерий кое може и кое не може.
Закрихме до едно училищата в провинцията, а околоградските създадохме „защитена зона“ за наркодилъри и сутеньори.
Пишехме високи оценки на учениците, без да ги заслужават, и флиртувахме с тях, за да си нямаме разправии с всевъзможни НПО и загрижени родители.
Почти не си спомням да сме изключвали ученици, макар че някои заслужаваха не само да ги изключиш, ама и шамар зад врата да изядат. Такива случаи имаше – за шамар зад врата и по бузата.
Искат да въвеждат само по един учебник по предмет. И по половин учебник само да въведат, ако продължат да ги пишат едни и същи привилегировани професори и вместо учебници да си публикуват дисертациите, няма да стане. По едно време учебниците наистина станаха прекалено много, прекалено идеологизирани станаха, реваншистки – по история и литература.
Мислел съм си, като гледам сегашния професор министър, дали няма да е добре да се назначи учител министър. Или директор на училище например. И се сещам, че когато на няколко пъти се случи директори да станат заместник-министри, това в повечето случаи бяха най-големите натегачи и слагачи на властта. Няма как да назначим Хаджи Генчо от „Българи от старо време“ за министър на образованието, но трябва да помним, че министър на образованието са били Иван Вазов, професор Шишманов, Омарчевски и още други знатни люде.
Етническият въпрос е пряко свързан с образованието, само че етносът, който идва и който е в разцвет и ще ни помете, не иска да се образова и, както казваше професор Никола Георгиев – „не е щастлив в училище“. Не е щастлив да бъде образован. Като че ли ние, българите, сме много щастливи вече да се образоваме. Един смартфон в ръце е цялото ни образование, цялата ни функционална грамотност, по която сме на дъното на таблицата, и целият ни свят. Още малко и единственото същество, което ще се притиска до лицето и ухото ни, ще бъде смартфонът и изкуственият интелект. Останалото ще е чалга и кючеци.
С чалга и кючеци преди години, стъпили по пейките в парка „Заимов“, празнуваха абитуриентите от Първа английска гимназия. Какви кючеци въртяха само!
Изглежда всичко вече се е сляло.
