Много са талантливи в Гласът на България. Не мога да се нарадвам на много от тях. Пеят, греят, вълнуват се… Само дето аз не им разбирам нито една дума – не им разбирам съдържанието на пеенето.
Знам какво ще кажат сега някои – айде пак, ама що не пеят на български, що не пеят български песни… Па като ще почнат едни приказки против Закона за българския език.
Хубаво, така да е, ама аз наистина не знам английски език и от Гласът на България дума не разбирам. Съвсем отделен въпрос е, че текстовете на български ме ужасяват – някои от тях едновременно ме ужасяват и ме хвърлят в неизвестност по отношение на смисъла.
Гласът на България не може да е глас само на английски език. Нека от кумова срама, дето се вика, да има и някоя българска песен за такива словесни фосили като моя милост.
Знаете ли какво? Ако „Законът“ за българския език не минава като дишане през теб, ако не е насъщна и генетична потребност, нищо не може да спаси езика ни. Никакъв закон няма да го опази, ако не изпитваме глад и жажда за българския език.
Ако не е така, няма да стане. И ще го караме, докато от езика ни остане накрая едно голямо WOW.
Да живее Гласът на България и днес, но и българският глас отнякога, когато баба ми пееше на двора пред колибата под Гложенския манастир:
Гълъб ми гука, нине,
гълъб във градина,
като ми гука, нине,
гълъб ми говори…
Не ми се вярва гълъбите по нашите земи вече да са почнали да гукат на английски.
Николай Милчев
