Пътувам из есенните земи на България. Преди години този сезон ме очароваше със своя покой и мъдрост. Когато човешката ръка прибираше плода, бе друго. Тя, човешката ръка, оставяше и за птиците, и за хлапетата, и за циганите, и на самата природа част от плода й. Сега изпитвам едно особено чувство. За машинен промишлен грабеж. Сякаш някакъв ненаситен молох е сдъвкал полето. Гледам обезглавените слънчогледови ниви, натръшканите снопи слама, ошушканите до голо овощни градини, опосканите лозови редици. Природата е като изтощена и ограбена родилка. Утроба, наета под аренда за да бълва плюскане. Машините са изтръгнали всичко. Нищо не са оставили възбог. Просто една изпосталяла земя, съсухрена, ограбена до последния плод от ненаситната двукрака човешка ламя
Когато човешката ръка се замени от желязната лакомия на машините и нищо не остана за птиците и хлапетата
56
