МАТУРА ПО БЕЛ

Обажда ми се по телефона моя добра приятелка, учителка по български език и литература, много бойна и стриктна дама, и ми вика: 

–Ще ходим по планините и никак не е сигурно, че ще разбера какво се е паднало на матурата. Няма обхват, има облаци, гръмотевици и природни явления…

И ме моли, като разбера, да ѝ пиша. 

На матурата днес се падна „Песента на колелетата“ на Йовков, а който не ще да пише тема (интерпретативно съчинение му викаме), може да се пробва на „Авторитетите днес“ – есе.

Какво се е паднало, разбрах чак в дванайсет часа по новините, така че не разнесох по планините предварително вестта за матурата. 

Моята колежка беше научила вече по други канали. 

И си помислих какво бих написал сега и за „Песента на колелетата“, и за „Авторитетите днес“. 

За „Песента на колелетата“ сигурно щях да напиша, че Сали Яшар преди всичко е добър човек. Хем е добър, хем е жаден за хубости и за любов. И чак тогава щях да напиша, че е голям майстор на каруци. Сали Яшар е голям майстор на каруци, защото е голям музикант – песента на колелетата са песните на неговия живот. Той не го знае и слава богу, защото иначе нямаше да може да прави каруци.

Щях да напиша, че Сали Яшар е художник – сигурен съм, че този човек е виждал и картини върху каруците си – сигурно е виждал изписани образите и на мъртвата му жена и синове, и на безсмъртната му дъщеря Шакире. 

Бих написал и че колкото и да е болен един човек, чуе ли любовта му да идва към него, и оздравява.

Щях да напиша, че Сали Яшар е турчин и че си личи, че неговият Аллах и Христос стоят от двете му страни на пейката вечер и заедно с него гледат небето. 

Това обаче щях да го напиша сега, а ако бях ученик, сигурно щях да си глътна граматиката. Много добре си спомням как на първия си кандидатстудентски изпит (аз първата година не влязох да следвам), писах едни глупости за опашката на един кон и яко омотах имената на писателите. 

Но като чух днешен хубавец дванайсетокласник да казва по телевизията, че объркал Йордан Йовков с Йордан Радичков, ама не било кой знае какво, щото имената им са близки, и ми олекна. Разпознах се едно към едно в него.

Какво щях да пиша за авторитетите днес, не знам. 

Междувременно се чухме с приятелката българичка и тя почти през сълзи и през смях ме информира, че неин ученик ѝ се обадил и ѝ признал: „Писах есето за авторитетите, ама първо десет минути не можех да се сетя какво значи авторитет.“

След това признание с ръка на сърцето заявявам, че и аз съм на същия акъл с момчето – не знам какво е авторитет. Вече не. 

Момчето се сетило на десетата минута. Аз още мисля по въпроса.

Николай Милчев