Посрещаме най-тъжния трети март в най-новата ни история, която, надявахме се, трябваше да е история на прогреса. Неуверен празник.
Но всъщност трети март днес ние посрещаме със страх именно за Независимостта си.
След десетилетия на лъжи и грешки - България е град-държава. Град-държава без демография, без армия, без икономика, без съюзници, без граници и без цел.
За сметка на това имаме огромен брой еничари, теглещи ни в две противоположни посоки и разкъсващи смисъла и логиката на държавността.
Хора, проектиращи нечий чужд план върху свиващата се шагренова кожа на смисъла.
Познавам повечето светли умове на моето време, но не познах един смел човек, който да заложи себе си, да си кажеме кривиците и да почнем не на чисто, а на честно.
Виждам как най-активните и агресивните си търсят работа в чужди институции, виждам как лозунгите стават все по-безумни, виждам как истерията на слугата в нас ни води към пропаст.
Виждам конците на пъпетиерите.
Виждам как държавата ми умира от мозъчна смърт. Може би от “козячна смърт” - но каламбурите могат да вървят и с локацията на много други посолства.
Не е проблемът в страха от война или в страха от цените на бензина. Проблем е липсата на цел, липсата на хора и липсата на разбирателство. Проблем е всеругателството. Майцеотрицанието.
Само тридесет години след обявяването на новата ни свобода, тия дни започнаха нови ограничения - като от налудното ни комунистическо минало. Бих казал - все така става.
Вратата на свободата спря да скърца. Хлопна се. Щракна сякаш. А и бензинът сякаш свърши - пак. Но млъкни, сърце.
Мястото, където съм роден е живяло и преживяло империи, походи, нашествия, възходи и мрак. Но го е бивало, винаги е било тук, мястото с цялото му очарование и безсмислие, с красотата му и отчаянията му. И с неговата дивост, обраслост и неподчинение.
Ще ни бъде, другото е само пропаганда.
Какъв български трети март щеше да бъде, ако не се караха българите именно заради трети март?
Смущаващо е наистина, че държава на 1300 години иска да си сменя празника. Иска да си сменя не само празника, а и ритуала, храма и тотема - сякаш на всеки 30 - 40 години ни идва нова идея да сменяме посоките на света.
Сменяме полюсите?
Не, не се заблуждавайте - полюсите сменят нас.
Приличаме на хора, мислещи си, че размахват знамена, но всъщност размахващи коктейлни чадърчета, произведени другаде.
Колко дълго можем да оцелеем, харесвайки се на чуждите?
Спомнете си колко оцеляхме преди. Убеден съм , че това ще свърши. Или ще ни довърши. Вие ще кажете.
Мартин Карбовски
lentata.com
