Преди време, в началото на Великия пост, писах няколко проповеди за утихването. Например това: “Човек трябва да има периоди, в които поне да опита да затръшне вратата в лицето на речите и мислите на агресивното самолюбие. Защото те са преоблечени крадци, които не изнасят нищо от дома на душата, а внасят в него прашни кашони с погибелна празнота и непокаяние… Постът е именно такъв период. Време човек да утихне.”
Мислех си, колко хубава е тази дума – утихване! Звучи като настъпваща пролет, която очаква скоро да разцъфне… Църковна дума!
За съжаление, този пост изглежда няма да се състои за мнозина от нас. Заради неистовата вражда срещу утихването. Срещу неговата перспективност. Срещу неговата надежда. Крясъците прогонват въпросите, които тишината задава. Велик пост без покаяние, това е новото нормално! Решението да направиш революция срещу подтисничеството на мълчанието. Утихване… Не, няма да стане, когато мислите са корумпирани…
Чувствам се зле от това, че нашата църковност воюва срещу тази въцърковена дума – утихване. Думата, която дава решения на проблемите, дори ежедневните. Всеки път, когато се сещам за нея, пред очите ми изплува странна картина. От радиото тихо звучи поезия, докато слушателите играят хоро, под звуците на тъп предмет, ритмично удрящ по чугунен леген… Лаком леген, който иска да се представи за причастна лъжичка…
И все пак, и все пак… Ще напиша още нещо за поста. За малцината, за мнозината, за онези, които все още различават пролетта от есента и Божията правда от човешката!
Постът е почивка върху мокра пейка, цялата окъпана в сълзи.
От влагата по нея първите летящи цъфтежи се превръщат в птици. Връщат се преобразени по клоните на дърветата и започват да репетират възкресни песни, които скоро ще изпълняват.
А някои още вярват, че ако не плачеш, ще изхитриш света и неговите властолюбиви правила.
Но времената имат свои закони, валидни дори за най-амбициозните хора, дори за тези, които са готови на всякакви несправедливости заради “правдата”.
Не се ли намокриш от сълзи, ще те измокри дъждът!
Ако не плачете, няма да станете птици…
Някои мислят, че да се преуспее тук е хубаво, а да плачеш – лошо.
Колко първосигнално!
Често е тъкмо обратното. Постът го доказва.
Съществуването на птици също…
Както и на цветчета, които се откъсват и се връщат преобразени по клоните.
Различавайте духовете!
Предупреждавам: Заради малкото плачещи може цяло лято да вали дъжд. Ако не плачем за Небето, Небето ще плаче за нас! А заради многото дързост може задълго да се изгуби вкус! (Яденето на братя по време на пост говори за обикновена липса на вкус!)
Отец Владимир Дойчев
