Никой не иска депутатите да са бедни. Искаме най-после и народът, който ги е пратил там, да не бъде беден

Абе, не знам вие как сте, ама аз вече като чуя „инфлацията е 5%“, започвам да се чудя дали живея в същата България, в която я мерят тая инфлация. Защото явно има една България в таблиците и една България на касата в магазина. В първата всичко е 5%, някакви измислени индекси, графики и едни хора много спокойно ни обясняват как цените били мръднали с еди-колко си. В другата влизаш в магазина с 50 евро, излизаш с две торбички и се чудиш дали между доматите и сиренето случайно не си купил и магазина.

И най-много ме забавлява това с цените след еврото. На теория всичко е прекрасно — нещо, което е струвало 10 лева, при чистото превалутиране трябва да стане 5 евро. Само че хората говорят за съвсем друго. Гледаш нещо, което помниш по 10 лева, и днес го виждаш по 10 евро. Е, извинявайте много, ама за обикновения човек това не е 5%. В неговия джоб точно тази цена практически се е удвоила. Ето това хората наричат „100% инфлация“”. И после някой от правителството ми обяснява колко прекрасно се движели индексите.

Горивата също тръгнаха нагоре и пак слушаме „ама то са само няколко цента“. Да бе, няколко цента са на табелата на бензиностанцията. После камионът, който кара хляба, зарежда с това гориво. Бусът, който доставя млякото, зарежда. Земеделецът зарежда. Куриерата зарежда. Магазинът плаща транспорт. Ресторантът плаща доставки. И накрая всичките тези „няколко цента“ се събират и пристигат при нас на касата. Само че има една огромна разлика. За някого 50 евро повече на месец са една закуска. За друг тези 50 евро са храната за няколко дни. И точно тук започва онази България, за която някак си все по-малко говорим — пенсионерите, работещите бедни и семействата, които не живеят, а всеки месец правят висша математика как да стигнат до следващата заплата.

Минималната пенсия е 347 евро. С тези пари един възрастен човек трябва да яде, да си купува лекарства, да плаща ток, вода, отопление, телефон и всичко останало. Средната пенсия през юли е 560 евро, което означава, че страшно много хора живеят и с по-малко от това. И после ги виждаме в магазина как гледат кое сирене е намалено, броят монетите, връщат нещо от кошницата или отлагат някое лекарство за другата седмица.

И говорим за хора, много от които са работили 35, 40 и повече години. Ставали са в 5 сутринта, бачкали са по заводи, предприятия, строежи, болници, училища, шофирали са автобуси, гледали са ниви, плащали са осигуровки и данъци цял живот. И накрая държавата им казва: „Благодарим за положения труд. Ето ти 347 евро и се оправяй.“

А сега да минем в една друга България — Народното събрание. Там основната депутатска заплата в момента е 4236 евро. И много важно — това не е таванът. Това е началото. Оттам започват добавките. Член си на постоянна комисия — още 15%. Председател си на комисия или парламентарна група — още 35%. Заместник-председател на Народното събрание — още 45%. Председател на парламента — още 55%. Тоест от 4236 евро можеш да отидеш на около 4900 евро като член на комисия, около 5700 евро като председател на комисия или парламентарна група, около 6200 евро като заместник-председател на парламента и около 6600 евро като председател на Народното събрание. И това е преди евентуални други добавки, които правилникът допуска.

И тук вече ми става адски интересно. За депутата има добавка, защото е член на комисия. Има добавка, защото е председател. Има добавка, защото носи допълнителна отговорност. Има добавка за трудов стаж. Добре. Нямам нищо против човек да получава повече, когато работи повече и има повече отговорности.

Но къде е добавката на човека, който е бачкал 42 години в предприятие? Къде е неговото „още 15%“, защото четири десетилетия е ставал в 5:30 сутринта? Къде е „още 35%“, защото 20 години е работил на смени? Къде са още 45%, защото си е оставил здравето в завод, мина или строеж? Къде му е бонусът за това, че е отгледал две деца, плащал е данъци, осигуровки и е построил половината от нещата, които днес използваме? Щото ако ще я караме по тая логика с процентите, един пенсионер с 40–45 години трудов стаж трябва да взима 10 000 евро и да му носят пенсията с брониран автомобил. Само че не я карат така. За него има 347 евро.

И точно това ме вбесява. Не че депутатът получава 4000, 5000 или 6000 евро. Дай Боже всички българи да получават такива пари. Вбесява ме несправедливостта. Как може държавата да е изчислила, че един човек в парламента заслужава над 4000 евро основна заплата, а според поста и длъжността му тя може да мине 6000 евро, но същата тази държава е изчислила, че човек, който е работил цял живот, може да преживява с 347 евро?

Ако 6000 евро са нормални пари за достоен живот и отговорен труд — чудесно. Тогава какво са 347 евро? Ако на депутата му трябват хиляди евро, защото има семейство, сметки, разходи и трябва да живее достойно, пенсионерът няма ли семейство? Той ток не плаща ли? Не яде ли? Не се разболява ли? Няма ли нужда от лекарства? Няма ли право веднъж да седне на ресторант, да отиде за три дни някъде или да купи подарък на внучето си, без след това да яде филии до следващата пенсия?

И най-много не мога да разбера друго. Тези хора в парламента нямат ли родители? Нямат ли баби и дядовци? Нямат ли братя, сестри, братовчеди, приятели, съседи? Не познават ли нормални хора, които живеят със заплата от 700–800–1000 евро? Не виждат ли как живеят? Не влизат ли в магазин? Не говорят ли с възрастните си родители? Не им ли се иска и техните близки да могат да живеят нормално, вместо цял живот да слушат „няма пари“?

И бедността не е само при пенсионерите. Има семейства с две деца, в които двама души работят и пак едва връзват месеца. Наем или ипотека, ток, вода, храна, училище, дрехи, кола, гориво и някое болно дете — и семейният бюджет приключва. И недейте с любимото „да си намерят по-добра работа“. Не може цяла България да стане програмисти, директори и депутати. Някой трябва да ти изпече хляба, някой трябва да кара автобуса, някой трябва да ти изчисти улицата, някой трябва да работи на касата, някой трябва да гледа родителите ти в болницата. И тези хора имат право не просто да не умрат от глад. Имат право да живеят достоен живлт.

Защото България все повече ми прилича на две различни държави, които по някаква случайност се намират на една и съща територия. В едната 50 евро повече на месец са досаден разход. В другата 50 евро решават дали ще купиш лекарствата или ще платиш тока. В едната 4200 евро са базова заплата, върху която започваме да слагаме проценти и добавки. В другата 347 евро трябва да стигнат за цял месеь.

И после някой се чуди защо хората са озлобени. Защо не вярват на статистиката. Защо като им кажеш „инфлацията е 5%“, започват да се смеят. Ами защото човекът не живее в Excel. На него не му пука как изглежда графиката, когато преди е виждал нещо за 10 лева, а сега го вижда за 10 евро. Не го топли, че средната пенсия се е увеличила, ако пак брои стотинките пред касата. Не го интересува, че „доходите растат“, ако неговите разходи растат по-бързо. И не му обяснявайте колко добре се развива държавата, ако на 70 години трябва да избира между хубава храна и лекарствата си.

Никой не иска депутатите да са бедни. Искаме най-после и народът, който ги е пратил там, да не бъде беден

Борислав Борисов,