ОКОЛО ГЕРГЬОДЕН

Около Гергьовден се говори за храбростта. Поздравяват се именици, ядат се печени агнета, говори се за войската и за храбростта. 
Не знам къде точно минава границата между импулс, честност, храброст, подвиг – понякога ми се сливат в главата. Подвиг е да загинеш, да умреш – за Родина, за идея, за майка, за баща, за род. Храброст е да се биеш, да защитаваш това, което ти е ценно. Ами импулсът, ами инстинктът? 
Дядо ми Никола е убит при Страцин през Втората световна война. Немски снайперист е разкъсал слабините му и той е молел да го доубият. Представям си колко много го е боляло… Представям си какви мъки е изпитвал и как болката е била толкова голяма, че е искал да го доубият и болката да спре, и да се свърши всичко. 
Аз знам, че дядо ми е герой, и го вярвам. Както вярвам, че болката е по-голяма от геройството. Знам, че болката е конкретна и смъртоносна, а подвигът – метафора и знаме. 

За България ли е умрял дядо ми при Страцин? За тогавашното Царство България или за идващия комунизъм? Или за Българския земеделски народен съюз, в който е членувал? За малкия си син ли е умрял, за жена си, или за бахчите си от сливи и ябълки? Омесват ми се тези неща, честно казано. 
Никак не исках да ходя в казарма. Страх ме беше от казармата, плашех се. И нашите ме залъгваха, че могат и да ме освободят. Не ме освободиха, естествено, и служих двайсет и шест месеца в родната българска социалистическа казарма. 

Наблюдавам как мои връстници още обичат казармата, търсят се, събират се на групи и явно живеят с тия отминали години. 
При мен не е така. Казармата ме научи в известен смисъл на самостоятелност, но не ми помогна да заобичам повече България, социализма и Варшавския договор. Разби ми сърцето казармата по любовна и женска линия и от тази гледна точка трябва да съм ѝ много сърдит, но не съм. Благодаря ѝ, че ми разби сърцето по женска линия, но съм ѝ сърдит, че ми разби сърцето по много други линии – по идеологически, по политически, по морални. Както царската войска не опази българското царство четиридесет и шеста година, така и социалистическата армия не опази социализма. Сякаш някой друг – отстрани, с молив, върху салфетка, а после върху съществуващи и несъществуващи договори прави предписания и издава заповеди за българската армия – с Германия, със Съветския съюз, със САЩ, с НАТО, и ние геройски изпълняваме.

Гледам сега нашите платени армейци. Гледам и моите войнишки снимки. Ние бяхме деца – луди, шантави, непрекипели, влюбени, невлюбени. Тия сега са шкембелии повечето, чичковци, които в голямата си част маршируват доста непохватно. Да ме прощава, българската армия, но в сегашния си вид тя по-скоро е като охранителна фирма, като бодигард на тези, които ни управляват.
На шести май – около Гергьовден, винаги става дума за храбростта и на парадите винаги се четат имена на храбреци и герои. Над София летят хеликоптери, понякога и самолет прелита и хората се умиляват. Това – за умиляването, е самата истина. По-старите поколения направо плачеха при вида на българската войска. Плачеха, защото се идентифицираха с нея, защото в нея виждаха самата държава и Родина. Колко е било истина, е друг въпрос.
Големи думи се говорят за българската храброст и войска и после яденето на печено агнешко продължава до късни вечери. 
Ако се окаже, че храбростта е спомен, тежко ни и горко. 
Ако се окаже, че съдбата ни е салфетка, върху която пишат какво да правим, тежко ни и горко.
И ако се окаже, че телевизиите, дискотеките и футболните агитки са новите казарми, тежко ни и горко. 
Вчера на площада в Тетевен си купувам вестници. Към будката приближава жена с дете и подава на продавачката пари. Жената е помакиня е говори ето така:

-Намерих е таме е тия пари и ги оставям, ако ги потръси някой, да му ги дадеш и да му ги врънеш. Осемдесет лева са тава, ше си купи нящо човекът, дето ги е загубил. 
Храброст ли е това, подвиг ли е, глупост ли е, три кила агнешко ли е – какво са тия осемдесет лева? 
И какво е всъщност казармата? Животът ни несвършваща казарма ли е? Какво е това нещо, което ни държи, придърпва един към друг, после ни пилее и разпръсква? Кое ни дава сили да сме смели, да обичаме някого, да помогнем на някого, да върнем намерени пари? 

Какво е това нещо, което ни прави и силни и безсилни? Откъде идва и накъде ни води? 
Много е зелено и светло наоколо, пролетта е окъпала с младостта и дъжда си горите и ливадите. И ще светне слънчице. И ще ни стане хубаво. И това, че сме живи и че се обичаме, доколкото можем, си е направо подвиг. 

Николай Милчев