ПОДОБИЯ

    Подобието на живот, което най-често представят телевизионните новинари и водещи би трябвало да им причинява известни страдания - макар че в телевизиите винаги са предпочитали хора, чиито сърца са от гьон. 

    И, все пак, как да не ги ожалиш: онзи ден са били принудени да кажат, че доходите на населението у нас изпреварват разходите, представяте ли си – три пъти ура! Вчера обаче е трябвало да съобщят, че минималната заплата у нас продължава да е най-ниската в ЕС. А днес трябва някак да премляскат, че солиден дял от работещите – пак у нас - едва свързва двата края. Измишльотината за доходите звучи направо като вонливо сквернословие – но и тя получава пропуск към „свободния“ ефир, а телевизиите се задоволяват с папагалската си роля. 

    И съвестта им е чиста – ако изобщо им е останало нещо от този вечно дефицитен за медиите продукт: те ще ви кажат, че просто цитират някакъв идиотски изблик на Властта, нищо повече. Така телевизиите се превръщат в някакви подобия, но това изобщо не ги притеснява.   

    В крайна сметка, Животът, в немалко случаи, е нещо, което няма нищо общо с онова, което новинарите представят, като при това се стремят да бъдат максимално убедителни. Това би трябвало да е голямо изпитание за тях, поне докато свикнат с ежедневните жертвоприношения на Истината - но изобщо липсват признания, как им се отразява това шизофренно състояние. 

    Изключено е у нас да се появи книга като „Истината е: аз лъжа“ на американеца Райън Холидей, който скромно се самонарича “медиен манипулатор“ – въпреки, че е безусловно признат като автор на гениални стратегии, с помощта на които злоупотребява с медийните онлайн гиганти. Той представя дейността си максимално откровено: “Моята работа е да лъжа средствата за масова информация, така, че те да могат да лъжат вас“. А Робърт Грийн, авторът на познатия и у нас бестселър „48-те закона на властта“ определя книгата на Холидей като „упътване за мрачните изкуства на използването на медиите“.

    Разбира се, всякакви сравнения между Холидей и тукашните дребосъци ще бъдат абсолютно неуместни: той е гениален наставник, а те са потърпевши от участието си в една почти в пълна степен манипулирана дейност, те са просто нейните жертви. Но и като такива, те биха могли да ни подскажат и дори да потвърдят някои подозрения, които винаги са измъчвали любопитството на публиката. Но досега никой не се е осмелил да го направи, поне не се сещам в момента за нечия изповед, която да ни приближи до Истината. 

    Телевизиите отдавна са се превърнали в брокери на Осакатената Истина, но приемат съвсем спокойно тази си участ. Обръгнали са, а може би вече дори смятат, че е голяма чест да стопанисват Лъжата. И най-дивата лъжа, с която унижават публиката, в никаква степен не се отразява на самочувствието им. 

    За тях Живота е нещо мъртво, беззащитно и те не се страхуват да се гаврят с него, както намерят за добре. Пък и, в края на краищата, той трябва да се промъкне и през ситото на един порядъчно ефикасен контрол – и сякаш това не е достатъчно, винаги на разположение е Великият Самоконтрол на „говорещите глави“. 

    Хората от телевизиите – раята - сякаш вече окончателно са убедени, че от тях нищо не зависи. Паметта им отдавна е изхвърлила спомена за някои случаи, когато дори само една-единствена думица е заплющявала като Знаме. При този касапски надзор, днес няма да е лесно, но не е невъзможно думицата-знаме все пак да се промъкне. И тя ще бъде запомнена и ще свърши работа – дори тогава, когато телевизиите са се превърнали в полигон, в който невъобразима паплач от политици се упражнява в производството на мръснословия и глупости, в неспирно, алчно „глуполене“, ако използвам тази знаменита дума на проф. Иван Славов.

    И няма нужда да се стига до крайности – някой да заплаши, че ще си пръсне черепа в ефир, като в онзи знаменит филм „Телевизионна мрежа“ на Сидни Лъмет – достатъчно е само да произнесе ясно и отчетливо четири нищо и никакви думи: „Това са пълни глупости“. Какво прекрасно съчетание се получава само – „Доходите изпреварват разходите. Това са пълни глупости“. 

    В случая, „глупости“ е водещата дума – понеже сме се превърнали, и то не от вчера, в Рая на Глупостите“: всичко правим по най-глупашкия начин, и всичко разваляме пак по глупашки. Сякаш за всичко опираме най-напред до завършени глупаци. Няма да забележим/не искаме да забележим умния човек и умността – дори да ни издерат очите. Те ни дразнят - за разлика от глупащината, която ни успокоява, понякога дори и възторгва, уютно ни е с нея. Ще ни каже ли някой, защо се примирихме и с тази идиотщина? Защо толкова нехайно се разделихме с умността? 

    И дали вече не сме повярвали, че оцеляването ни зависи най-вече от пълното ни оглупяване? 

   Един писател казваше, че „някой ден земята ще остане владение на насекомите, плесените и паразитите, а не на хората. Най-важно е оцеляването, а те са гении на адаптацията. Човешкият род е крехко, жалко, временно явление…“.

    При цялата ни търпимост към Глупостта, спокойно можем да изпишем на байрака си онези думи – „Това са пълни глупости“ и да идем да покоряваме поредната глупост, да се привързваме към нея и пр. – знаем си урока. Знаем и италианската поговорка, която сякаш е съчинена тъкмо за нас: „Колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите“.

    Но поне не ни е скучно. Преди време, застрахователна компания излъчваше една наистина шеметна реклама, която гласеше: „В България няма скучни пътища“ – и това елегантно изчерпваше цялата вандалщина, от която ще сме потърпевши още дълги години: и разбитите пътища, които са доказателство за крадливият гений на властниците ни, и животинската агресивност на човечеца, който се възприема като нещо по-различно, когато обязди таратайката си, и пр. Така я караме: други общности се оскучават от Глупостта – ние пък от Умността, понеже все трябва да сме различни. 

    Можехме да черпим различието си от Миналото, но и него глупашки зарязахме – и вече нямаме друг избор, освен да заприличаме на всичко друго, но не и на себе си. 

    Евреинът Жириновски се измъкваше така, когато го питаха за произхода му: “Майка ми е рускиня, а баща ми адвокат…”.

    А Абрамович казал веднъж пред „Монд“: „Знаете ли каква е разликата между плъх и хамстер?Няма никаква разлика,просто е въпрос на представяне.“ 

    Въпрос на представяне! 

    Даваме ли си изобщо сметка, колко подобия представяме вместо техните първообрази?  

     Майната му, да ни смятат за каквито искат - ако някой ден я докараме дотам, сами да искаме от себе си доказателства, какви сме…      

Кеворк Кеворкян