ЧОВЕКЪТ Е ЕДНО, ДУШАТА МУ – ДРУГО, А ГЛАСУВАНЕТО – ТРЕТО И ЧЕТВЪРТО

ЧОВЕКЪТ Е ЕДНО, ДУШАТА МУ – ДРУГО, А ГЛАСУВАНЕТО – ТРЕТО И ЧЕТВЪРТО

Невинаги съм гласувал по време на избори – съвсем невинаги. Последният път, когато не гласувах, не гласувах защото видях живота си като накъсано време. Много е потискащо да видиш живота си като накъсано време.

Толкова много хора около теб, някои от тях даже ти влизат в сърцето и изведнъж, изневиделица, някаква ножица – щрак-щрак, и те откъсва от всичко. 
Тръгнах си от даскалуване в училище – на никого не му пукаше.
Тръгнах си от Съюза на писателите – на никого не му пукаше

Попаднеш ли във вакуум, видиш ли, че от теб няма вече никаква полза, и ти се отщява и гласуване, и всичко. 
Много се надявах, че работата ще се подобри, че като стане еди- какво си, и ще дръпнем напред. Колко приказки се изприказваха през моя живот и всичките бяха в бъдеще неопределено, но винаги светло бъдеще време. Сили нямам вече да чакам добро бъдеще. Доброто бъдеще се оказа строго индивидуално, и ако при мен ту идваше, ту си отиваше, при други не се появи нито веднъж. Обаче светлото бъдеще не престана да е настояще за всякакъв род приспособленци, пълзящи същества и иновативни позьори. 

Много хора около мен се възмущават, че някой не бил достатъчно активен, че се помотвал, че бил мухльо… Не може всички да са хиперактивни. Трябва да има и лениви мъдреци. 
В началото гласувах без прекъсване за БСП, после спрях, защото видях как в БСП например на власт дойдоха слуги, които мечтаеха да бъдат господари и станаха господари. Отчаях се и защото си помислих, че идеята за справедливост е празна работа. Както е празна работа и идеята за равен старт, за справедлива съдебна система…

Идея си нямате колко не ми се гласува, като гледам по входовете на малките градчета изоставени и потънали в бурени и камънаци някогашни предприятия – отломки от миналия ни живот. А половин София е автосервиз.
Като гледам как най-богатите хора по нашия край са бивши сервитьори и криминални престъпници, и сърцето ми се пълни с печал и се обездвижвам. Познавам сравнително добре някогашния младежки и комсомолски елит на България. Ами че много от тях само чакаха да се смени властта, за да сменят и боята, и убежденията си и да се натъпчат с пари. Колкото пъти съм се събирал с такива бивши комсомолци, сега милионери, съм усещал как ми се надсмиват и колко глупав и жалък изглеждам в техните очи. Абсолютно съм сигурен, че те ме смятат за неудачник. Забавляват се с писанията ми.
Затова някога бях спрял да гласувам за БСП. 
Няколко пъти съм гласувал напук и колкото пъти съм гласувал напук, така съм се разочаровал, че ми е идело да си счупя пръстите, с които съм гласувал. 

Един път – тогава беше особено силно – българите приеха месия от чужбина, ревяха и се тръшкаха в краката му, а той се оказа търговец на недвижими имоти и брокер на надеждите ни. Как да гласуваш след това, като даже „най-високото“ същество се оказва дребен шмекер и тарикат. 
Просто е смешно да се говори, че ни управляват либерали, левичари или че има консерватори, центристи и патриоти. Я вижте някогашния баш първи патриот – превърна се в парцалена кукла. Как стана така, че патриотизмът приюти не толкова хората, които наистина обичат и милеят за България, а тези, които по различни причини изпаднаха от влака и сега смесват патриотизъм със заканителни викове и веене на байряци. 

Аз ли не обичам България, когато казвам, че само с викове и лозунги и с дрънканици за България на три морета нищо няма да стане. Ето ви я България сега на три морета – две от моретата ги няма никакви, а третото е бойно поле. 
Знам, че колкото повече се ровя в душата си, толкова повече се самонаранявам, но не мога да спра, защото искам да проумея какво се случва с нас, човеците. Как можем толкова лесно да бъдем мамени и манипулирани? Как така не смеем да признаем какво харесваме и обичаме? Защо се срамуваме от това, което беше вчера. 
Аз не се срамувам от социализма ни най-малко. Напротив – като писател съм щастлив и смазан едновременно, защото успях да видя как илюзията ми и надеждите ми се трансформираха в пари за другите и в пепелище за мен. 

Сега често пиша, че българите изчезваме, че се топим, но като гледам колко бързо хващаме вятъра, вече съм сигурен, че няма да изчезнем, че ще се преродим в кой знае какво и кой знае къде, само дето няма да помним, че сме били българи.
Напоследък непрекъснато чувам, че домът на човека е там, където е сърцето му и където живее добре. Аз лично понякога съм мечтаел да живея в Нова Зеландия, защото е най-далеч от България. Викал съм си – да ида веднъж в Нова Зеландия и да не знам какво става тук. На ако това по някакъв вълшебен начин се случи, дали сърцето ми от село Гложене, Тетевенско, ще се пренесе в Нова Зеландия? Или там ще заживее холограмата на моето сърце. 
Тези неща на пръв поглед са странични по отношение на гласуването и изборите, но те са моят труден избор всеки ден – всеки ден аз ставам и гласувам за гробовете на майка си и баща си, за скалите и реката край село, за поезията, за разказите, които пиша. Гласувам за църквата, която се вижда от прозореца на къщата ни, гласувам за черния кос – всеки ден гласувам за въздуха, който дишам, който ме е залепил тук, в България. 
Искам някой да ми бръкне в душата, да ме разплаче, да се поинтересува от мен. Да се поинтересува от изтиканите встрани хора. Тогава да ида да гласувам и да става каквото ще.

Знам колко рискувам така, като си късам дрехите и оставам почти гол, и знам колко съблазнително е да бъда нападан, хапан и подиграван даже. Много хора събират сили от страданието на другите, от техните самопризнания и разкаяния, но така е било винаги. И така ще бъде, докато Природата и Господ гласуват да бъдем живи и ако е възможно – с акъла си.
И изведнъж става ясно, че човекът е едно, душата му – друго, а гласуването – трето и четвърто.

Николай Милчев