ПОД ВОЯ НА ФЛЕКСА

 

За паметника се изговори предостатъчно и сякаш няма смисъл от повече приказки. Поне стана ясно, че има и хора, които се отнасят към Историята като към парцал - и така се опитват да се себегероизират. 

Има обаче нещо, което на всяка цена трябва да се направи – а за това изобщо не стана дума. 

Трябва да се сложи една паметна плоча, на която да се изпишат имената на героите, които пратиха паметника в небитието. 

Надявам се, да има предостатъчно кандидати да се увековечат по този начин. 

Сред тях място трябва да намерят премиерът Денков – по негово време бе спечелена тази паметна битка, както и областната управителка Тодева, която свърши черната работа. 

Също и демократите на Атанасов, всички до един – това няма да е трудно, те не са толкова много.

В този списък – някъде по-напред, ако ли не и в самото начало - трябва да бъде изписано името на човека, който с един обикновен флекс надделя в битката с не толкова непобедимата, както се оказа, Червена армия. 

Разбира се, в списъка трябва да бъдат почетени и ония поборниици, чието слово вдигаше по-голяма врява дори и от най-изтъпения флекс. 

Кирчовци няма да ги има в този списък и това е лесно обяснимо – не е разумно да си губиш времето с някакъв руски паметник, когато си нагазил до шията в руски газ. 

Най-важното, разбира се, е самата идеята за плочата да не срещне особени възражения, както се случва обичайно у нас. 

Гъделичкаме, славословим някого без мярка, но когато трябва да съхраним възторга си за Историята – е, тогава обръщаме плочата и започваме да търсим под вола теле.     

Такива сме си – без никакво колебание надуваме балона на всевъзможни измишльотини, обаче когато се изправим пред наистина важни въпроси, ставаме много колебливи, много предпазливи, ставаме повече от швейцарци, вадим микроскопите, за да броим атомите, вместо да видим планината - и все гъгнем нещо, вместо ясно да го изговорим. 

И я докарахме до там, Народа вече да не знае, на кого да вярва – докато накрая реши да не вярва на никого. 

А после, в последните години - когато Страхът отново е господар навсякъде – и отношението ни към Паметта бе разколебано. 

Не можеш да запазиш Паметта непокътната, когато Страхът те притиска. 

Вече и достоверните свидетели мерят приказките си или направо избягват да спорят с гласовитите Хунвейбини на Забравата, до смърт са отегчени от разправиите с негодниците-заличители и предпочитат да си замълчат. 

Така си и премълчаха, когато американците чучнаха в София един направо гаменски-предизвикателен паметник на техни летци – загинали, докато са бомбардирали София и не само София. 

Българската противовъздушна отбрана сваля над 100 американски и британски самолета, загиват 159 офицери и сержанти, в плен попадат 329 летци и бордови стрелци. 

И ето я равносметката, която може да остави равнодушен само някой коравосърдечен варварин. 

По време на англо-американските бомбардировки са убити 4208 българи. Тежко ранени са 4744 души.Само в София са разрушени над 12 хиляди сгради, близо 1/4 от сградния фонд на столицата е сринат. За периода от 6 април 1941 г. до 

1 септември 1944 г. с 45 268 бомби са бомбардирани 

187 населени места. От жертвите 88% са мирни граждани. Нанесените материални щети са за над 24 милиарда тогавашни щатски долара.

Какъв паметник заслужава това варварство?

Онзи за летците бе открит по времето на посланик Уорлик - една невероятно забавна личност, която извиси изкуството на дипломацията до нелепостите на цирковата клоунада. 

Ето какво каза той тогава: „Какво по-подобаващо признание за тези мъже от това, че сега, на тази церемония, ние стоим рамо до рамо като съюзници… Нека укрепим нашите връзки и се опитаме да изграждаме заедно свят, достоен за високата цена, която те платиха…“. 

Уорлик мъдро ни поучава, че ние трябва да простим на неговите летци, дори да сме им благодарни, само така ще стигнем още по-далеч в общите ни дела – всъщност, в самоунижението си. 

Това е деликатността на цирковия клоун, който полива с вода някой невинен зрител и го унижава пред цялата публика. 

Не ни имат за хора – това е истината, изглеждаме жалки в очите им, главно заради безсилието и импотентността на политиканите ни. 

На тях и халки да им закачат на устните - и тях ще приемат с възторг. 

След като решим въпроса с плочата, ще бъдем изправени и пред друг проблем: какво да има на мястото на офлексения паметник. 

Някой по-разтропан софиянец може да предложи там да преместят дупката от мястото на мавзолея. 

Но, ако останем достатъчно отговорни под воя на флекса, неизбежно ще стигнем до идеята, че отговорът може да даде един референдум – нещо, което хунвейбините никога няма да приемат. 

Няма да приемат да е и паметник на някой от „първо-бащите“ - Аспарух, Борис и пр. Няма да я бъде и тая - срещу всеки ще бъдат измисляни всевъзможни възражения. 

Едно открито, свободно пространство, някакъв софийски „Хайд Парк“ също няма шансове – а и то вече не останаха качествени, безкористни оратори, скоро няма да има и слушатели.

Не можем да стопанисваме дори злодействата от Миналото. 

Паметникът вече го няма – и няма да има кой да поощрява любопитството на младите към онова, което се е случвало преди време. 

Затова нека да има поне една плоча – поне да подсеща, да побутва интереса на новите поколения. 

Сегашните гастрольори в келявата ни политика няма да се сетят да го направят, ако някак не ги залъжат медиите. 

Големи антикомунисти са, но с удоволствие се навряха в Цитаделата на комунистите, в свещения им Партиен дом - там, където са вземани най-мракобесните решения в тоталитарната ни история, там са издавани присъдите, там са съчинявани и одобрявани и немалко глупости.  

И сега пискливите фалшивци, които преживят покрай късния си антикомунизъм, се навряха баш там. Дори не се сещат, че така лесно могат да попият духа на Злото. 

А са и Босяци в пропагандата, не се сещат дори за най-елементарните неща – щом го няма Паметника, няма го и спомена за Злото, което той олицетворявал, както твърдят разрушителите му. 

Как да не се сетим за безсмъртният стих на Левчев: „Бездарието е фашизъм“ – и да си кажем, че бездарието съживява отново и отново комунизма, бездарието тършува в гроба му – който, впрочем, е празен.

Същият контра-ефект се получи и с неизлъченото интервю на Волгин с руската посланичка Митрофанова – трябваше да я оставят да говори и бе много възможно това да проработи срещу самата нея. 

Споменах по-горе гастрольорите в политиката, та се сетих за Денков. Такива като него не са в състояние да решат нито един важен проблем. 

Вижте го само, как говори Денков: „Като учен често ми се налагаше да ходя до Ректората на Софийския университет. Минавах покрай този паметник и какво виждам - един войник с автомат, който гледа към университета. Това е асоциация, която от много години ме тормози, и сега се чувствам разтоварен от това нещо“. 

Обаче въпросният автомат изобщо не е попречил на кариерата на Денков. Сега остава да се изкара пострадал от тоталитаризма, може и до дисидент да се докара - заради един бронзов шмайзер.   

Много е трудно да се гледа сериозно на Денков. 

Тия дни Валерия Велева се питаше - Денков с амнезия ли е? 

Истината е далеч по-неприятна. 

Неговото състояние е като на корабокрушенец, когото морето е изхвърлило на пуст, непознат, ветровит бряг, той напълно е забравил кой е и полага неистови усилия да се приспособи към новата си самоличност и роля в живота. 

Безнадеждна работа. 

В подобно състояние е нормално да си противоречи непрекъснато и с очевидно удоволствие. 

Но едновременно с това и непрекъснато дърпа Дявола за опашката.  

Казва, например, че ако Парламента работел в четвъртък и петък, щял да отмени таксата за газ за Унгария и Орбан нямало да обяви ветото си за Шенген. 

Винаги така усуква нещата: виновна е опозицията, която бойкотира работата на Парламента във въпросните два дни – но не и идиотската идея да се таксува преноса на руски газ за Сърбия и Унгария. 

В същото време казва и нещо, далеч по-грозно и опасно, което медиите претупаха: „Унгария зависи твърде много от руския газ и е съмнително дали може да взима самостоятелни решения“?! 

Това е нечувана простотия, нечувано предизвикателство - да се съмняваш, че Орбан може да взема самостоятелни решения и да го кажеш, тъкмо тогава, когато скимтиш край крачолите му?! 

Веднъж ПростоКирчо изломоти, че „България ще надгражда ЕС“. 

Преди него Кунева, шампионката ни по фанфаронство, беше казала, че „мечтае българите да изобретят отново ЕС“ – същата Кунева, която без нужда закри два от блоковете на атомната ни централа. 

Имаше опасност Кирчо да бастиса цялата централа, щом ще надгражда. Затова преди една година призовах да го вържат за всеки случай. 

Но и връзването няма да свърши работа - трябва да им отрежат езиците. 

Пак Денков наскоро каза, че „България трябва да се подготви за момента, в който може да бъде заплашена от Русия.. . – и заради тази възможност трябва да инвестираме във въоръжените си сили“. 

Човек остава с впечатлението, че Денков е готов да нарами пушката – може да вземе и бронзовия шмайзер от паметника - и да се изправи срещу Русия. 

И това българският премиер го казва след погрома в Украйна - на тази цена ли трябва да сме готови да се „изправяме“? 

Хора като Денков са в плен на една странна комбинация – необосновано самочувствие, разяждано от страх. 

Случило се е нещо с тях, което никога не са очаквали: да обяздят една държава и да се лигавят с нея. 

По време на заседанията на Министерския съвет, Денков вероятно непрекъснато се пощипва, за да е сигурен, че не сънува. 

И, след всичко това , има медии, които продължават да го ослюнчват - любопитно е, как успяват да сключат договорите си за ослюнчване с всяка нова власт, дори да е напълно несъстоятелна. 

А идиотите смятат, че някакъв паметник накърнява националното ни достойнство – въпреки че то отдавна не съществува, пропиляно от политиканите ни. 

Добре, че в ЕС не ни вземат на сериозно – иначе нямаше да ни се размине само с вето за Шенген. 

Много добре знаят, до какъв погром сме се докарали във всяко отношение. 

Кеворк Кеворкян