Ходихме до Ботевград да пазаруваме. Да ме питаш защо ходим да пазаруваме на трийсет и повече километра от село, нямам много ясна представа. Но вероятно придвижването на човешкото тяло от точка А до точка Б винаги е било много важно. Баща ми някога в такива случаи казваше: „Ами да се поразкараме“. Още по-откровен и в известен смисъл – романтичен, е моят приятел Тодор от село, който обяснява ежеседмичната си миграция до Ботевград със следното признание: „На нас това ни е тука развлечението“.
А и влизането в големите хранителни вериги през лятото разхлажда, а през зимата – стопля. Това да не е малко? Тая големина, тези проточили се и на височина, и на ширина хамбари правят човека да се чувства по-спокоен. Не можеш да изядеш и да купиш всичко, но ти стига, че си близо до него, че си го видял с очите си.
Видиш ли с очите си, че хранително-вкусовото изобилие съществува, ти можеш да свидетелстваш за него.
Посещението на големите хранителни вериги е новият хаджилък на обикновените хора. В големите хранителни вериги човек ходи на поклонение пред стоките, пред техните етикети и вид.
Това – за хаджилъка, ми хрумна сега, но наистина хората от село, върнали се от посещение на големи хранителни вериги, носят бележките си като божигробски иконки, показват ги и разказват за тях.
По пътя за Ботевград си говорим в колата и разбирам, че ние, българите, може и да нямаме фамилни гербове, може да не сме описали родословните си корени и дървета, но в разговорите си споменаваме всички, които са живели някога и живеят в България. И братовчед ми, и аз, отворим ли дума за нещо, веднага го товарим и претоварваме с имена, случки и събития от цялата българска хиляда и триста годишна история.
Аз например знам, че някога, преди години, в село Осиковица имаше крайпътно ханче, при което спираха коли, идваха от близо и далеч, от земята и от небето и живи хора, и ангели, за да ядат шкембе чорба и кебапчета. Но като почнах да обяснявам за ханчето и шкембе чорбата, обвързах разказа си с тираджия от Голяма Брестница, разказах за неговите любовници, споменах за един пролетен бал, на който той ми показваше дрехите на различните си любовници, които им е подарил, пътешествайки из Европа. После се сетих за трагичната му съдба, споменах къщата му с голямата лоза във вътрешния двор, разказах за часовника „Ориент“, който ми донесе от чужбина. После се сетих как в къщата му миришеше на дънки и на западни дрехи, отнесох се и разказах за една сватба, на която той се напи и почна да прескача сватбарите, докато ядат по масите… И някогашното ханче и шкембе чорбата се изгубиха.
Докато разказвах за ханчето в Осиковица, братовчед ми очерта пълното географско местоположение на махалите около Осиковица и тясната връзка на една жена, родом от махалите, с нашето село.
За какво си говорим всъщност ние? За какво си говорим с най-близките?
Докато пътувахме, не спряхме да се възмущаваме от боклуците край пътя, коментирахме какви са боклуците, какъв вид и род са, кой може да ги е изхвърлил, по какъв повод, кой трябва да ги събира. После подхванахме проститутките пред Ботевград. Смаяхме се, че една от проститутките си говореше съвсем приятелски с по-възрастен шофьор и така се смееха и двамата, така любовно се поглеждаха, че аз дълбоко се надявам те да се смеят така още дълго време. Надявам се още дълго време възрастният шофьор и проститутката да се заливат от смях насред боклуците, встрани от пътя, и ние в колата хем да им се радваме, хем да се възмущаваме на подобни неприлични гледки.
Тогава братовчедът ме удари в земята. Съзря високо в планината голяма постройка и започна да ми обяснява на кого е тази постройка, кога и къде е роден собственикът, къде е учил, къде е бил назначаван на работа – първо по Южна, а после – по Северна България, какви внуци има тоя човек, как се казват внуците му. Спомена, че ще минем покрай училище, където е учителствала жената на собственика на сградата в Балкана.
И накрая разговорът завърши с това, че тоя същият собственик много пъти го е канил на гости там, на връх Балкана, но братовчедът все не намирал време да го посети, защото пътят дотам не бил като хората, а пък гумите на неговата кола не били за такива пътища. А съответните подходящи гуми могат да се заръчат само по интернет, но не е сигурно.
Казват, че Омир е най-великият поет на всички времена, че Омир е самата поезия, че поезията се казва Омир. И казват, че Омир е бил сляп. Че е бил Омир сляп – не им вярвам, защото само човек, който има очи и на врата си, може да опише с такива подробности живота на древните гърци, както го описва Омир. Омир е описал всичко и ние сега правим същото – описваме с думи всичко, което видим. Абсолютно всичко. И много рядко правим разлика между имената на хората и техните същности и между боклуците край пътя и боклуците в душите ни.
Омир е описвал всичко, защото е създавал света и поезията. А ние описваме всичко, защото сме изгубили и света си, и поезията.
P.S. На връщане от Ботевград си набрахме сума ти му и смрадлика – хубава, голяма смрадлика си набрахме за медицински нужди. И за всякакви други потребности на човека.
