РАЗМИСЛИ НА ЕДНО СЕЛЯНЧЕ

По едно време в София яко бях намразил селските неща. Под „селски неща“ разбирам не толкова живот в провинцията, а дребните, ежедневните неща, обикновения труд.

Немалка част от живота ми мина на село, но и тогава стоях някак си встрани от земята и по-скоро наблюдавах живота, отколкото да участвам в него. Около мен хората вършеха различни неща – дядо ми Драган пръскаше със син камък лозето, баба ми Събка шиеше надомно ръкавици, прадядо ми Йото на деветдесет и пет години скопяваше свине. Баба ми Дона не спираше да я боли глава и си увиваше бинтове и кърпи около главата. Хем я боли глава, хем чисти къщата. Майка ми като се пенсионира, гледаше лук, пет-шест овце, две кози, а баща ми си отряза пръстите, докато режеше дърва. 

Ако силно поема въздух с гърдите си и си затворя очите, мога да помириша целия селски свят – мога да ви съобщя как мирише прахта върху старите шкафове, какви миризми излизат от ветеринарните лекарства, какъв е вкусът на гроздето памид и хамбургски мискет. Сребристата пепелчица върху зърната на гроздето мога да опиша. Само като пипна яйце в полог, мога да позная кога е снесено. И така нататък, и така нататък.

И все пак селският живот ми беше далечен. 

Мой приятел – литературният критик А.С. , селско момче и той, така мразеше селото и селския си живот, че си мислех дали докато върви с късите си крачета, не се опитва да се издигне над земята, за да забрави, че има корени в тая земя. Взех да му подражавам, да се съгласявам с него и по едно време – като пълен глупак, умирах от яд при разговори с мои близки на село. Направо съм се чудил как могат да ме занимават с такива глупости като сушата по кукуруза например, като това, че лукът почнал да гние, че на сливите не им се вадели костилките и пръщината за ракията щяла да горчи. А като почнеше майка ми да ми обяснява как отбила вадичка от канала, за да си полива градинката, как с баща ми тая година щели да гледат не едно, а две прасета или как от десетте пилета, които си купили, шест излезли ярки, а четири – петлета, наистина полудявах и ми се струваше края на света. 

Столичното ми преживяване и като някакъв началник, и като някакъв поет ме направиха безчувствен в много отношения и сега ме е срам. Срам ме е как съм могъл да си помисля, че „великите задачи“, които сме решавали в Комсомола, са хиляда пъти по-важни от това, че в Голяма Брестница са затворили хоремага и хората няма къде да изпият по една ракия.

Как съм могъл да се съгласявам с поета И.М. (голям поет), който ме направи на мат и маскара, че използвам думата „теле“ в едно стихотворение. Не че телето в тогавашното мое стихотворение беше съвсем на мястото си, но И.М. направо щеше да падне на земята, че ми идват на ум такива думи. Той беше израснал на двайсет метра от площад „Славейков“ и за себе си може би е бил прав, но да ме питаш мене къде ми е бил акълът тогава. 

Тази история, която се опитвам да разкажа, е най-обикновена история за преминаване от един етаж към друг – по-горен етаж, и за илюзията, че на по-горния етаж има прозорци, които гледат по-надалече. 

Ябълката е кръгла, кръгла остава и на дървото, и като падне на земята, и като я завърти вятърът. Ябълката си е ябълка и или е сладка, или е стипчива, или има червеи в нея, или няма. Или е суха и ти присяда, или ти пълни устата със сок, който те удря отвътре в носа. 

Като си мисля защо се върнах преди две години на село, най-откровено ще кажа, че не знам. Често пъти съм подхвърлял подобни работи пред най-близките си хора – че ще се запилея на село, че ще се скрия по горите, но и аз не съм им вярвал. Знам само, че ми се бяха уморили краката да ходя нагоре-надолу по софийските улици и паркове и че ми се искаше да мога да приседна някъде и да не правя нищо. Тоест – да се опитам още веднъж, ако е възможно, без да правя нищо конкретно, да пусна през мозъка и сърцето си и зайците, и кокошките, и гроздето, и лука, и сливите, и тиквите, и кукуруза, и прадядо си, и дядо си, и бабите си, и братовчедите си и да видя мога ли да се оправя с тая работа. Да видя ставам ли за нещо изобщо и дали само с думи мога да изкупя мързела си, алергиите си, маниите си, отстраняванията си и да разбера на какво се дължи тази изпълваща от горе до долу човека радост от най-простите и естествени неща. В София накрая бях станал нещо като дамаджана – пробита дамаджана, от която водата изтича и няма никаква полза от това. Най-проста изтичаща дамаджана бях станал накрая в София.

Добър български писател, добър разказвач, сега солиден бизнесмен веднъж ми каза: „Всяка сграда, която съм построил, е която една написана книга“.

И взе, че ме заведе близо до Халите в София и ми показа голяма, луксозна черна сграда, която беше издигнал.

Аз, разбира се, само кимах и се съгласявах, но усещах, че нещо никак не е наред. Жална им майка на книгите и на сградите, ако вземем да ги сравняваме една с друга и да ги мерим по значимост и височина. 

И язък за фиданките в двора, а те са пет-шест, които посадих собственоръчно, ако взема да ги сравнявам със стихотворения. Нищо общо нямат двете неща, нищо общо. Както няма нищо общо умората да ходиш нагоре-надолу по софийските улици с умората да мислиш, че нищо не може да се върне. Нито може да се помирише, нито да се опише. Илюзията е най-голямата умора, но без нея няма нищо.

За да избегна двусмислиците, ще подчертая, че сега също не обичам селския живот, не обичам и софийския живот. Обичам живота, който ме държи настрани и ми дава за последен път възможността да наблюдавам. И както вече се изразявах по подобен начин – да си разпаша и колана, и езика, пък да става каквото ще.

Николай Милчев