Всяко нещо, което изисква малко повече усилия, старателно се избягва от политиците ни. Наясно сте с това. Големите, съдбовните проблеми, които могат да имат и най-често имат унищожителни последици ги плашат и заради това те ги пренебрегват или безсрамно заобикалят - и така те си остават там, където ги е заварила неизбежната развръзка, след време започват да гният, докато накрая останат само скелетите им.
А ние пък получаваме още един повод да се гордеем - докато се чудим, защо някой по-сръчен днешен поет все още не написал продължението на онзи стих от знаменитата балада - "Бели кости белеят"...
И направо не е за вярване, че не сме определили досега и една дата - нещо като 2 юни - когато да честваме скелетите ни героични!
Народът изобщо няма да се подразни от тази идея, той отдавна е свикнал да го унижават по всевъзможни начини.
Ето един пример, от най-баналните: българинът, който е известен и с умението си да произвежда чудесни сирена, вече примирено яде вносни боклуци, в някои от които имало над 60 процента вода!
През 1966 година Живков беше на официално държавно посещение във Франция, гост на президента генерал Де Гол, когото Андре Малро, също един от великаните на френския дух наричаше "Дъбът"...
В този момент, някой нашенец, преял със сирене с 60 процента вода, сърдито ще ни прекъсне, за да попита: "Чакай, бре, нали бяхме стигнали до сиренето, за какво си губим времето с някакъв генерал?"
Да, де, обаче точно той е връзката. В един свободен разговор, извън деловите, Генералът попитал Живков, колко вида български сирена има. Живков вероятно се е вдъхновил и без изобщо да подозира какво го очаква, взел да изброява: едно - овче, две - краве, три - смес, може да е притурил по малко и козе и биволско - и спрял броенето.
Генералът го изслушал и въздъхнал тъжно: "Е, значи вече можете да си представите как се управлява един народ, който яде 300 вида сирена!"
Само си я представете тая картина: нашият човек - смаян, генералът - тъжен, броят си сирената проклети...
Тази история е абсолютно достоверна, проверявал съм я през няколко души, на които можеше да се има доверие.
Извън всичко друго, тя ни подтиква и да се размислим, как е въздействала върху въображението на соцноменклатурата, какви страхове е породила, а може би и планове за нов разцвет на млекарската ни индустрия. Сигурно са се и питали, заслужават ли нашите хорица чак 300 вида сирена, дали това няма да се окаже пагубно за делото на пролетариата, няма ли ненужно да го разглезят...
Но покрай всички тези въпроси има и една безспорна истина: Промяната през 89-а година ни завари да изнасяме на Запад внушителни количества сирене - и това тук на никого не му правеше впечатление, беше си една рутинна операция - произвеждаш - изнасяш, какво толкова.
Сега обаче, ако някой успее да изтъргува и да внесе сирене с вода под
60 процента, спокойно може да посети Йотова, за да му боднат някое орденче...
Винаги поглеждайте зад съответната историйка и ще откриете, че там са нахвърляни, като наръч цепеници, скелетите на купища въпроси,
например: коя държава се управлява по- трудно - богатата или бедната? Кой народ се управлява по-лесно - богатият или бедният? А как пък
се управлява българският народ?
И още: как си представят нашите властници, че трябва да се управлява трупа на една държава - е, този въпрос все едно, че Кеворкян го задава във "Всяка неделя"...
А докато мислим, кой отговор ще е най-малко обиден за нас, можем да се върнем към началото на тази дописка - към изтърбушеният път, по който рано или късно ще стигнем до мястото, което е запречено от скелетите на проблемите, за които все не сме намирали време, но, всъщност, сме били негодни да намерим решения...
Но пък не сме забравяли да шием подходящите - както сме си въобразявали - знамена...
И тъй, стоим си на запреченото със скелети място - и най-често не знаем накъде да потеглим, а пък, ако все пак се решим, не знаем защо го правим.
На такива хора е невъзможно и да им подскажеш нещо - питайте ония, които се опитват да го правят, докъде са се докарали.
Затова по-добре да ни оставят да си шием знамена - без да има причина, без сме спечелили някаква битка, дори без да сме участвали в някое хилаво сражение.
В най-добрия случай сме се изнизвали покрай някое полесражение - чуждо, докато сме си фантазирали, как ще докопаме някоя по-голяма филия от победата -
чуждата...
Тук "филите" на нашата История, встрастените в нея, не бива да подкарат "О, Шипка" - защото, извън всичко друго, има и още нещо, не просто загадъчно, не просто сякаш невъзможно, нещо, което не може да се разгадае дори с усилията на цял един Народ.
И тази тайна е, че в Нашата Хронология нищо не се състоява, не се развива и не се решава по общоизвестните начини.
Тази прокълната Хронология сякаш е подредена от някой часовникар на самия Господ, който е бил склонен да си прави шегички с всичко и всички, включително и с народеца ни...
И затова той остава смаян и дори смазан, когато разбира, че днес - в неговото днес! - повече не е нужен, за да приключи делото, което му е възложено и което - това е най-важното - е изробувано от самия него. С плахата надежда най-сетне да получи някоя скромна похвала от Историята.
Вместо това, уплашен до смърт, научава, че въпросното дело отдавна е приключено и скоро този резултат ще бъде обявен - а това ще се случи далеч преди изобщо да са се захващали с него...
Лудница, нали! Но това ни се полага, това ни е отпуснала отредената ни Хронология.
Тук, на това място, пак онзи Кеворкян, понеже не е с целия си, би попитал: "Какви сметки си правехте, когато шиехте толкова знамена за някоя чужда война?"
Няма да дочакаме отговорът, от който се нуждаем.
Но не е нужно да се гневим - докато все още не сме се уредили с място в правилната Хронология...
И, докато това се случи, няма какво друго да правим, освен да шием знамена за чужди битки и чужди каузи...
***
Тия дни из София се говорело, писаха ми за това някои читатели, че наши евроатлантици се готвели да насилват трибагреника ни.
Направо казано - да повръщат в него част от атлантизма, с който са преяли.
Искали да вместят в националното ни знаме някои символни елементи от знамената на НАТО и Евросъюза?!
Тия разгулници отдавна вече не са в състояние да проумеят, че са възприемани от обикновените българи - които имат разумно, промислено отношение към днешните реалности - като отрепките на евроатлантическата идея, като мръсотия, полепнала по нея. И няма да им позволят гаврата с една наша светиня, останала все още неосквернена...
Надявам се властниците ни също да напуснат поне за малко дремливото си състояние, в което се чувстват най-уютно и в най-голяма безопасност - и най-сетне да се погрижат не за някое чуждо, а за българското знаме.
***
Има хора, които е по-добре да си стоят изолирани - особено, когато са способни да пробутат някоя тяхна новооткрита истина, която изглежда привидно налудно-безопасна, само защото е прекалено гламава.
Тия дни Соломон Паси поднесе на публиката нещо, наистина умопомрачително: разрушаването на небостъргачите-близнаци в Световния търговски център имало и своята полезна страна!?
Така България получила своя шанс да влезе в НАТО и в Европейския съюз!!!
Това удивително откритие прозира в подтекста на едно скорошно изявление на Соломон.
Вече знаем съвсем точно цената на нашето приобщаване към тези два съюза: две хиляди 974 души, смазани, разчленени, изпепелени в едно от най-безжалостните престъпления в човешката история.
Сега трябва да повярваме, че "далаверата" ни от това чудовищно изтребление е очевидна.
Използвам тази дума, която в случая звучи повече от отвратително, защото
преди време Соломон я използва в една не по-малко отвратителна фраза: "Каква ни е далаверата да признаваме арменския геноцид?
