СЛАВАТА НА НАШИТЕ КОКОШКИ

О, това бяха времена, в които трябваше да има месо. Живеехме доста хубаво с Батю и приятеля ни Джеймс в Банкя, той учителстваше, Батю работеше като луд в мазето на къщата – с кожени накитници, защото правеше огромни резбовани пана и току излизаше от мазето и казваше И в гъза ми има талаш вече – и Джеймс се усмихваше досущ като Пол Макартни, а аз отивах да сготвя нещо.

А кокошките бяха проект на нашата майчица любезна, която винаги имаше някакви проекти и този беше грандиозен, защото кокошките бяха големи колкото средни птеродактили, но защото не бях проверявал специално – винаги съм бил немарлив – дали имат зъби – може да са били едри и като средни птеранодонти. Бяха бели и красиви, нахални и глупави, както си му е реда. Ако една кокошка е много умна и почне да те гледа с по-особен поглед – знаете, може да станат неприятности. 

С Джеймс помагахме на Батю в работата, като предимно го дразнехме и му пречехме, но той – защото е любезен човек – само от време на време хвърляше по някой десетинакилограмов пън и ни караше да се смеем с това, защото все пак да те уцелят с такъв пън е винаги весело и приятно.

Но въпросът ми е за славата на нашите кокошки, а не за някакви дреболии като труда и дружбата между народите на Англия и България. Нашите кокошки бяха славни с това, че бяха извънредно глупави и любопитни, но съчетаваха глупостта и любопитството си с любопитство и глупост, което ги правеше направо феноменални.

Ние работехме, но както и да е де – нямаше как да няма и малко работна ръка, защото все пак ние с Джеймса бяхме безполезни, а на Батю му трябваха хора. В смисъл – хора. И той беше наел един млад германец – скулптор – Андре Панкоке – наследник на стар холандски пиратски род (оттам и панкоке, което ще рече – кокосов орех) и още един. Панкоке наричаше себе си последният Панкоке, защото смяташе, че ще остане сам самин и няма да остави наследство на тоя свят и славният му пиратски род ще изчезне. Това не стана, защото след години той завъди челяд и заживя съвсем приличен живот в някакво забутано градче в Германия, но пък другият – той се казваше – по аналогия – последният Бойко. И той наистина беше последният Бойко. Бойко и Панкоке се различаваха по това, което бихме могли да наречем Всичко и по нищо останало. Панкоке беше русоляв, мил и хубав белозъб адветнист, тънък и кротък. Бойко беше бивш пияница, който отдавна не близваше, имаше големи черни мустаци и приличаше на отслабнала мечка от Странджа, която се храни предимно с разтворими супи. И карначета, ако има някаква причина за това. 

И така. Бойко готвеше от време на време супи от стърготини или от някакво друго неведомо вариво, Панкоке работеше здраво, но когато дойдеше петък вечер – той полягаше под някоя вишня в двора и дори крясъците на Батю не можеха да го накарат да помръдне – той говореше с Господа и Батю само се ядосваше излишно на тоя ми ти Господ. А ние с Джеймса се мотаехме, говорехме си за литература, от време на време се опитвахме да бъдем полезни, като не пречим много и въобще хармонията беше доста сносна.

Но проблемът бяха кокошките.

Като казах, че трябваше да има работна ръка – да, казах го. А за работната ръка трябва да има клозет, в който тя да прави това, което не се прави с ръце, но също върши работа и на природата и на организма.

Защо казвам на природата? Ще разберете ей сега.

Значи моя задача беше да копая клозетите. Нищо особено. Аз бях студент по медицина и всякакви забавни неща, свързани с човешката отходност и заходност не ми бяха чужди. А бях и силничко момче и с две ръце – хоп-троп – двуметров клозет е готов за ден ден и половина. Широчък, удобен и чист. Плочата с дупката, заедно с цялата барака се прекарваше по египетски начин – върху търкалящи се хубави кръгли трупи. Бараката се варосваше и дейността започваше отново. Човешката дейност на ядене и отделяне, защото едва ли има по-важни от тях, освен размножаването, което е някак доста порочна работа, защото единствено увеличава броя на хората – а с това и техните безкрайни желания. 

И тогава кокошките. В клозетите, естествено, не виреят орхидеи, освен в клозетите на някои отбрани лотофаги, макар че и в това не съм сигурен. В клозетите се пълни с вода, която разрежда масите от човешка дейност и ги прави извънредно добра среда за развъждане на червеи. Бели, хубави и тлъсти. 

Когато някой шемет, примерно аз или Джеймс – защото ние бяхме шеметите – оставеше вратата на клозета отворена или дори открехната – бялата, красива и червеноока кокошка – хищна като тиранозавър рекс – се вмъкваше в тоалетната.

И се гмурваше в дупката на лов за червеи.

Това беше трагедията на глупостта – Еразъм би се съгласил с мен – заради едната лакомия за червеи…

Но нима човешката глупост не е и по-голяма? – питахме се ние с Джеймс. 

И тогава разгневеният Батю казваше: Отивате и вадите кокошката. Не знам. Как ще я вадите, какво ще правите – но тя клечи долу в говната и се чуди какво да прави. Така че вие, като по-умни, ще измислите какво да прави.

И ние отивахме. Бърках обикновено аз – надълбоко надълбоко – и хващах горкото пиле за врата – и хайде навън. А когато то излезеше, ние доволни му ръкопляскахме. А то разтърсваше с все сила криле и ние ставахме благоуханни и петнисти като хиени. По Хемингуей, ако не се сещате. След това взимахме маркуч и миехме и него и себе си. А последният Панкоке и последният Бойко стояха и ни ръкопляскаха. Нашата слава и славата на нашите бели, красиви кокошки. 

Които, абе все едно.

Калин Терзийски