Светът днес е като България от началото на 90-те години на миналия век

Светът днес е като България от началото на 90-те години на миналия век. Всичко изглежда възможно, но нищо не е сигурно. И докато другите ги плаши това, че не разбират какво става, нас, българите, ни плаши повече това, че разбираме какво става. А го разбираме по една много проста причина. В света се случва радикална промяна, а ние това вече сме го преживявали, макар и по различен начин, в напълно различен политически контекст и със съвсем други очаквания. Позната ни е скоростта, с която се променя живота. Всеки, който е бил на определена възраст през 1990-1991 г. не може да забрави колко бързо се случваха нещата. В петък вече не можеш да си повярваш какво си мислил в понеделник.

Предлагам сбит преразказ на изключително интересния разговор, който имах с Иван Кръстев. Повод за срещата ни бе 35-ия рожден ден на "24 часа" утре, но това по същество е и годишнина на българския преход - този превърнал се в легенда исторически отрязък време, за който мнозина у нас говорят като за досадна патология, сякаш стадаме от някакъв колективен херпес.

Както Кръстев обясни, един от големите проблеми на прехода и това, което го прави нелегитимен в очите на много хора, не са просто социалните трудности, с които мнозина се сблъскаха, а това, че през 1990-1991 г. всичко като че ли изглеждаше възможно и лесно. И смяната на икономиката, и смяната на политическите играчи. Тази лекота се оказа объркваща и плашеща. Как е възможно толкова лесно някакви хора да станат така богати? Как е възможно толкова лесно някакви хора по такъв радикален начин да сменят политическите си убеждения? Всичко това създаде усещането за нереалност. За това, че всичко, което се е случило, някак си не е истинско, че сме част от някакъв куклен театър.

Изчезна и идеята за бъдещето като за нещо, което не знаем и не разбираме. Тогава бъдещето на България изглеждаше решено - да бъдем като Австрия и Германия. Тоест бъдещето стана не място във времето, а място в пространството. И ако искаш да отидеш в бъдещето, просто отиваш в Германия. Можеш да отидеш иднивидуално или колективно със страната си, като влезеш в ЕС например. Сега, 35 г. по-късно, основният въпрос за бъдещето е отпаднал. Стигнали сме края на историята. Мислили сме си, че оттук нататък бъдещето ще прилича на настоящето, но с повече технологични нововъведения. И скоро революция не се очаква. Но изведнъш идва сблъсъкът с реалността. Изправени сме пред сегашната ситуация, в която усещането е, че ако нещо не се промени, светът е обречен. Бъдещето го няма! И то за втори път. Първия път, преди 35 години, бъдещето се губи заради усещането, че то вече е пристигнало, а този път просто е изчезнало.

Тъй като на мен темата за щастието ми е много интересна, с Иван коментирахме и нея. Защо днес, когато вероятно сме най-задоволени в материален смисъл, сякаш сме и най-неудовлетворени? Страхувам се да кажа нещастни, но определено имането не ни прави щастливи. Чрез социалните мрежи ние постоянно сме потопени в нечие чуждо "манифестиране на щастие". Изглежда така, сякаш другите постоянно живеят в петзвездни хотели с инфинити басейни и две преплетени палми над райския плаж, който обитават, докато ние се бъхтим в несгодите на битието.

Влизайки в тази матрица на сравнението, ние се превръщаме в едни неуморни катерици, които непрекъснато трябва да обикалят, за да събират жълъди. Метафорично казано. Но ако сте наблюдавали истински катерици, те непрекъснато се мятат нагоре-надолу, неуморно събират нещо и го крият, за да имат запаси за зимата. После обаче забравят къде са скътали всичко събрано и в действителност преживяват само с една четвърт от това, което случайно после намерят. Тъй като ние, българите, често крием своето щастие от другите. Понякога толкова добре, че успяваме да заблудим дори сами себе си, се замислих, дали пък в крайна сметка не сме като тия катерици, които се щурат непрекъснато и накрая забравят къде са им "жълъдите на щастието"?

Според Иван Кръстев самата идея за щастие разделя хората. И какво значи да си признаеш, че си щастлив? Даде ми пример с едно проучване на тази тема отпреди 20 г., в която повечето американци твърдо мислят, че са по-добре, отколкото всъщност са. А в България е обратното - хората мислят, че са по-зле, отколкото са. Този тип мислене е свързано със защитен механизъм. При нас намаляването на очакванията и цялото защитно говорене като че ли ни пази от разочарования.

Но тук са много важни и поколенческите промени. Вече не сравняваме живота си с този на предишното поколение, а по напълно различен начин. Живеем по-дълго и имаме много повече възможности. Това е обща тенденция, която може да бъде наблюдавана на различни места в света, но идеята е, че вече не искаш цял живот да правиш само едно нещо. Дори да се справяш добре, дори това да ти носи успех, вече не изглежда като онзи успех преди. Искаш да живееш на различни места, искаш да имаш различни професии, различен романтичен живот... Има го усещането, че ти през цялото време правиш някакъв избор, но ако стоиш с този избор, той вече не е достатъчен. И така самата идея за щастие вече е сведена до това колко много различни възможности имаме. Но ако в началото те те радват, след това започват да те потискат, да ти създават усещане за перманентна неудовлетвореност. Каквото и да избереш, ти през цялото време мислиш какво си загубил от това, че не си избрал нещо друго.

А междувременно в света изчезна и идеята за дом. Домът като място, което ти разбираш и където теб те разбират. Вече живеем извън локалния уют, обитаваме един много по-голям свят, в който всяко нещо трябва да се обяснява, защото другият не знае ти какво разбираш. Затова са и всички тези емоджита в социалните мрежи. Защото значението на думите в съвременната комуникация е различно и всяко нещо трябва да бъде силно опростено. Но точно този опростен свят ти създава усещането за напрежение. Защото не се чувстваш у дома и непрекъснато се страхуваш да не бъдеш разбран погрешно. Никога не си сигурен, че разбираш света, в който съществуваш.

Попаднахме в свят, за който не сме предполагали.  

Когато излезе утре, ще пусна линк към цялото интервю, в което говорим и за много повече теми, отколкото този и без това дълъг пост може да поеме.

Георги Милков