Властта в ЕС нерядко кара по логиката на страха и самозаблудите, вместо по тази на интереса

Властта в ЕС нерядко кара по логиката на страха и самозаблудите, вместо по тази на интереса

Си и Путин знаят, че за Тръмп на първо място са амбициите за Нобел за мир и световно величие

Вече три години протича горещият въоръжен сблъсък между евроатлантическия Запад и Русия на територията на Украйна. От самото му начало САЩ и евронатовците се позиционират не просто като помощник на Киев, а като най-активен съучастник в политическо, морално, логистично и военно-стратегическо отношение.

Конфликтът придоби световни очертания. Към едната страна са привлечени да съдействат ефективно Канада, Япония, Австралия и други. На Русия помагат не само Китай и Иран, слагат рамо не само Индия и Бразилия, в бой вече влизат и северни корейци.

Западът заплашваше Русия със стратегическо поражение в рамките на месеци, наложи хиляди „адски“ санкции, зарече се да разреши сблъсъка именно на бойното поле. Не успя, въпреки изключително упоритата съпротива на въоръжените сили на Украйна. Реалността на бойното поле от две години говори за крах на тези намерения.

С очевидното се наложи да се съгласят Доналд Тръмп и екипът на Белия дом. Делови хора са те, бързо проумяха, че са изправени пред баналния за бизнеса, но валиден също за психологията и политиката феномен „заблуда на пропадналата инвестиция“ (sunk cost fallacy). Невъзстановими разходи, платени в миналото, които вече не са от значение за решенията за бъдещето.

Мисли и емоции в тази посока здраво са обхванали целия евроатлантически елит. Президентът Тръмп стисна за гърлото Киев, лично Зеленски, принуди ги да подпишат Минералната сделка, след някоя година може да си върнат стотина милиарда обратно, може и повечко. Какво обаче да приберат евронатовците след края на войната? На босия цървулите?

Че и не става дума само за пропаднала финансова инвестиция! А политическите, морално-психологическите, духовните! Контраофанзивите на ВСУ се провалиха, човешкият им ресурс се изчерпва, настроенията в ЕС са разколебани. Вложените разходи не позволяват на елитите в ЕС да се оттеглят, без да признаят руската победа и своя провал.

Би било политическо самоубийство. Без обещаната историческа победа направените огромни разходи се оказват капан. Поради фрустрацията от ефекта на пропадналата инвестиция политическите елити не отстъпват, а удвояват и утрояват залозите - още оръжия, още кредити, още санкции и безумни закани, още нелепи разказчета за тяхната епична борба със Злото.

Истерии. Щом не ни харесват фактите - толкова по-зле за тях! Започваме театралните постановки с водевили и буфонади. Смес от комично и абсурдно поведение, подадено последователно или едновременно с прекалена театралност и неадекватност. Особено се стараят в Брюксел, Париж, Лондон и Прибалтика. Защото вътрешнополитическите рискове там са огромни.

Налага се. След пет века свирепа империалистическа практика, изтребени цели цивилизации, чудовищен грабеж и неспирни войни не се получава да си образ за пример. Конфликтът в Украйна стана лакмус за глобалния статус на Запада.

Днес светът с ирония или раздразнение слуша как Западът говори за „суверенитет“ и „международно право“. Трудно да се признае провалът, защото е колективен и ще рефлектира върху целия Западен блок. Защото конфликтът е символен - сами го представиха като цивилизационна битка - поражението освен геополитическо, става и идеологическо.

Западът се превърна в заложник на собствените си амбиции и пропаганда. Тръмп набляга главно на сделки и интересите на Америка, с буфо изпълнения раздухва мъгла за всичко друго. Тези в ЕС засега спряха да дрънкат за Ония си ценности, гузно мълчат за интересите на Европа и европейците. Чудят се как вместо преговори за мир да прокарат временно примирие.

Електоратът пита: Защо ни вкарахте в тази обречена война с ядрена Русия; тя рухна ли икономически, в изолация ли е; защо я нахъсахте за наш траен враг, мотивиран да си отмъщава; за какво дадохме тези милиарди, щом се приближихме до атомната война? Не само пита, но и гласува в отделните страни в силен разрез с очакванията на управляващите партии и персони.

А те в ЕС са заложници на собствената идеологическа конструкция, изграждана от десетилетия. Властта нерядко кара по логиката на страха, самозаблудите и инерцията, вместо по тази на интереса. Да признаят поражение или катастрофално грешна преценка би значило да сринат легитимността си пред избирателите. Готови да загубят реална власт, но да стискат символичната.

Заложници на собствения си разказ, рационално ирационални поради подмяната на фактите от действителността с кухи думи и емоционални формулировки. Така на сцената излиза буфонадата: „Украйна губи територия, но печели морал... НАТО ще подкрепя Украйна толкова дълго, колкото е нужно... Украйна вече е част от европейското семейство.“ 

Желано преработване на действителността чрез риторика, символи и демонстративно поведение, при което казаното се представя за по-важно от случилото се. С надеждата да превърнат губещата стратегия в самоцелно доказване на вярност... към самите себе си. Но с това доказват, че ЕС е неспособен на стратегическа автономия, унило следва САЩ и затова е обречен.

Западът не е неинформиран, но е структурно неспособен да промени курса, да коригира сценария, изграждани от 1991 насам. Политическите елити с отворени очи вървят срещу интересите на страните си. Тази война стана огледало, в него Западът не се харесва.

Алтернативата изисква преговори, компромиси, нова архитектура на сигурността, но преди това признаване на стратегически грешки. Но те отказват да напуснат сцената, на която са стъпили в главни роли и са повярвали, че е завинаги. В сценария за опера буфо се включва постигането на победа чрез посредничество. Щом победата се оказва недостижима, ще изобразим миротворци! 

САЩ много прибраха от войната, очертаха се загуби. Когато оръжията не помагат, думите стават оръжие. Тръмп стана посредник, с две обиколки изпревари Брюксел. Кремъл сложи рамо, прие го в тази роля, има своите ползи от укрепването на му в Белия дом.

Си и Путин знаят, че сега за Тръмп на първо място са личните амбиции за Нобел за мир и световно величие, чак на второ са сделки и пари.

Но на евронатовците няма да дадат ролята миротворци, на „отговорен актьор“. Ще отхвърлят и предложението им за вкарване на „миротворчески сили“ в Украйна. Потръгнат ли преговорите в Турция, Зеленски олеква до предела и става излишен за Запада. Но ще продължи да саботира диалога и да провокира Москва. Не потръгнат ли, Русия пак печели на дипломатическото поле.

Ще имат ли обаче друг сериозен шанс за приемлив мир за европейците и особено за украинците. Много показателно е, че френският президент поизоставя заплахите към Русия, твърди, че „украинците са наясно, че не могат да върнат всички свои превзети територии.“ Както и че Франция всичко им е дала, каквото е имала и повече няма какво.

След Вашингтон и евронатовците с огромно нежелание се отдръпват от този сблъсък. Той ще продължи още някой и друг месец, ако успеят да го оставят тлеещ, ще го подпалят пак. Ако Москва постигне обявените си цели, оформени юридически с Вашингтон, няма да е скоро. Ще запалят друг по границите с Русия, още го могат.

Буфонадата, трескавата смесица от илюзии, страх и театър на абсурда, изглежда затихва поради спад в интереса на публиката и унинието на актьорите. Наближава осъзнаването, че светът вече не се подчинява кротко на западните сценарии, остава нуждата от трезва оценка.

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg