Стабилен международен ред не се постига чрез унижение, санкции и изолация на опонента
Дали и 47-ият президент на САЩ Доналд Тръмп ще е смел, колкото е бил 7-ият Андрю Джаксън
След среща в неделя на лидерите на Обединеното кралство, Франция, Германия и Украйна в Лондон все по-ясно се очертава нещо, което доскоро западните столици избягваха да признаят публично: досегашната стратегия се изчерпва. Европа демонстрира активност, говори за нови инициативи, за координация със САЩ, за натиск върху Русия и за подкрепа на Киев „колкото е необходимо“. Но зад тази формула вече все по-трудно се крие въпросът: колко още е възможно?
Три дни преди това Володимир Зеленски изпрати открито писмо до Владимир Путин с предложение за среща за решаване на конфликта в Украйна. Руският президент е отговорил, че „не вижда смисъл в провеждането на такава среща“, нарекъл е писмото „съдържащо елементи на грубост“.
Предложенията за разговори, отказите, взаимните обвинения и показната дипломатическа динамика не променят главното. Украйна е безпомощна да воюва сама, Русия не показва готовност да се откаже от заявените си цели, а Европа все по-трудно съчетава политическите декларации с реалните ресурси. Оръжията, парите и общественото търпение не са безкрайни величини.
Но стабилен международен ред не се постига на основата на унижение, вероломство, заблуди и изолация спрямо едната страна или чрез постоянна ескалация на санкциите срещу нея. Което Брюксел и Лондон в контекста на проблемите в Украйна упорито прилагат от 2014 г.
От 2014 г. насам европейската политика към Русия се движи в логиката на изолация, разширяващи се санкции, морално заклеймяване и надежда, че натрупаният натиск рано или късно ще доведе до отстъпки в Москва. Тази линия не постигна стабилен международен ред. Дипломацията не може да бъде заменена от морални декларации, а стратегията - от лозунги, това доведе до все по-дълбоко разделение, до милитаризация на политическото мислене.
Сега пред европейците и Вашингтон се издига плакатът „Украйна вече побеждава във войната, а Русия губи!“. Голословно твърдение, произведено в информационното пространство. Предстоят избори, увеличават се разходите за поддържане на Киев над водата, оттам и лишенията за населението. Много скъпо мероприятие е войната, най-често изходът от нея се решава от тиловото осигуряване, от ресурси, демография и индустриална способност, от логистиката. За Украйна тилът е и САЩ, но все повече Европа. Америка има и други фронтове, други сметки, други ограничения. Налага се европейските лидери да увеличават рисковете за страните си. Като дразнят руснаците и предизвикват Москва да нанасе много тежки удари по Украйна.
За целта трябва да се стресира и възмути руското население и да се подтикне особено настоятелно да поиска от Кремъл тези решителни удари. Задача за Зеленски и войската му е да се увеличат рязко въздушните удари по мирни селища и хора, по автобуси и пътнически влакове, по църкви и културни центрове. С дронове бяха ударени мирни цели наблизо в Крим, Старобелск и Севастопол, както и в дълбочина на Русия по Чебоксари и дори Омск в Сибир.
Нанасят се вече и удари по руска територия от съпределни страни, особено от Прибалтийските. За да предизвикат в отговор нападения за отмъщение и по тях, по държави от ЕС. За да внушават по-успешно колко опасна е за тях Русия и как е само въпрос на време да ги нападне. Та затова на всяка цена се налага да търпят лишения, да дават още и още пари на Киев, да се готвят за война.
Напрежението вътре в Европа расте, нараства и заплахата от верижен взрив на граждански вълнения с разрушителни последствия. Страхът от масовото възмущение от управлението на европейците може да се изрази по време на избори в гласоподаване срещу управниците, но може и чрез революциии. Когато управляващите елити губят връзка с реалните настроения на обществата, външната криза лесно се превръща във вътрешна.
Вътрешното напрежение в Европа вече е видимо: социална умора, недоволство от цените, недоверие към елитите, възход на партии, които оспорват сегашния курс. И за личното си бъдеще са загрижени, затова групово се надъхват за смелост и към рискови действия. Опасен момент! Когато управляващите усещат, че общественото доверие отслабва, те често търсят спасение в още по-остра външнополитическа мобилизация.
По отношение на Вашингтон евронатовците опитват трика на Нетаняху - на пристъпи ескалират агресивните си операции срещу Русия, за да принудят американците да ги спасяват чрез антируски натиск. Знаят, че Тръмп е пристрастен към образа си на победител, подсказват му, внушават му, че е въпрос на още малко натиск върху противника и той ще рухне. Но все по-остър за Вашингтон става проблемът с дисбалансите в съотношението между целите и средствата за постигането им.
Претоварен е с цели и задачи, но вече е ясно, че средствата ускорено се изчерпват. Потребно е ангажиментите бързо да се ревизират, т. е. дошло е времето за болезнените решения. Преди почти два века 7-ият президент на САЩ Андрю Джаксън казва: „Един смел човек формира мнозинството“. Дали и 47-ият Доналд Тръмп ще посмее да се изправи срещу всесилното ционистко лоби?
САЩ вече са изправени пред собствения си предел. Те не могат едновременно да бъдат главния тил на Украйна срещу Русия, основният сдържащ фактор срещу Китай в Азия и гарант на израелската политика в Близкия изток. Такова разпъване на силите е рецепта за стратегическо изтощение. Крайно неприятно е, че всички го виждат.
Израел е неофициално щат на САЩ, но особен. Неговите интереси са над тези на Вашингтон, а не обратното, което важи за всички други. И сега се получава отговора на „защо опашката върти кучето“. Достигнал обаче върха на своето влияние върху гостоприемника си, Израел има път само надолу и въобще не е сигурно, че може да слиза постепенно. Същевременно войната с Иран за Израел е екзистенционален проблем, затова с всички сили и следства се е вкопчил в Тръмп, в двете партии във Вашингтон, в Конгреса и Сената. Но все повече вреди на САЩ.
Военните бази на САЩ в региона станаха мишени за иранските ракети и дронове. Произведоха огромни рискове вместо обещаваната сигурност за арабските страни, които са ги приели. Същото все повече важи и за американския флот в Залива, а дори и за Израел. Което доказва, че еднополюсният свят остава в миналото.
НАТО няма смисъл извън постоянното възпроизвеждане на заплахи. Президентът Айзенхауър заявява през 1951 г.: „Ако след 10 години всички американски войски в Европа, разположени за целите на националната отбрана, не се върнат в САЩ, целият този проект ще бъде провал.“ Той открито се е противопоставял на европейските страни да станат завинаги зависими от военната мощ на САЩ и е настоявал Европа да изгради своя собствена система за сигурност.
Болезнените решения не могат да бъдат отлагани дълго. Вашингтон трябва да реши къде са истинските му приоритети. Европа трябва да реши дали иска да бъде самостоятелен политически субект или периферия на чужда стратегия. Украйна трябва да реши докъде може да стигне цената на една война, която зависи от външни ресурси, а се бие за чужди интереси. А Русия - какъв мир би приела и каква цена е готова да плати за своите цели.
Най-трудното е да се признае, че една линия е стигнала до пределите си. Времето на лесните лозунги свършва, идва това за болезнени решения.
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
