Всяка музика – с времето си…
Понякога се заглеждам в предаването „Моят плейлист” по БНТ. Често ме напушва смях, като гледам псевдо интелектуалните напъни на някои от поканените да представят 10-те си парчета, в повечето случаи западен рок и поп изпълнения. Прочели в Билборда, дори маловажни подробности за този, или онзи идол, а най често за напълно непознати на широката публика изпълнители и песни. Други нашенски „динозаври”, живели и във времето на соца, независимо дали като музиканти, или любители на западната музика, едва ли не като слушането тайно на радио „Христо Ботев”, или радио Лондон по времето на фашизма, разказват небивалици за преследване и сринати кариери, независимо от участието си, или присъствие на стотици концерти от онова време, тогава с преводни изпълнения на същата тази музика, без някой да пострада по какъвто и да е начин Тъкмо обратното!.
Почти няма случай, някой от гтях да представи нещо наистина популярно и стойностно, но какофонията и газарията се лее обилно от екрана.
Ето, „некои съображения” по повод на личните ни сантименти, които всички ние имаме…
Въпреки привидното си величие, основната структура на човешкия мозък не се различава много от времето на палеозоя. А по отношение на сложността на емоционалните и мотивационните си механизми, той не се различава много, е, ако не от ресничестите, то от първите протозои, които са придобили някакъв вид нервна тъкан. Дори преди ганглиите.
По отношение на поведенческите реакции, ние сме приблизително еквивалентни на кръглите червеи, които обитават ануса ни. Като цяло, богатството и палитрата от нашите емоционални изрази се основава на много ограничена основа от елементарни реакции. Е, има три основни, и те са - страх, агресия и либидо. Може би има още, но тези три са достатъчни, за да обяснят всяка човешка мотивация. Точно като за телевизор, който използва три LED цвята, за да произведе безкраен брой възможни нюанси на видимия цвят. Въпросът е само в интензивността на предаваните сигнали, определена от чувствителността на рецепторите и усилването на каскадите. Което отново се свежда до количеството и съотношението на невротрансмитерите и хормоните, действащи върху определени „педали“ за задвижването на емоциите.
Ето защо в младоста сме способни да реагираме много по-ярко и остро на външни стимули. Тогава хормоналната ни смес кипи. Дори най-малкият сигнал на самия праг на засичане от детектора е достатъчен, за да ни разсмее или разплаче. Това, което един 40-годишен дори не би забелязал, е ужасна трагедия за един пубер, или, обратно, неописуема еуфория от нищото. Това, което кара влюбен да се срине, на възрастен дори кофа от подобна емоция не би помогнала. Нито в главата, нито в тялото. Старческа емоционална слепота, ако щете. Тези „пеперуди в стомаха“ просто няма да се задействат, каквото и да е насреща. Но за младите дори не е нужно да го задействате. Той вече е латентно активиран, не е необходим специален спусък. И дори уличен стълб може да предизвика в тях сексуална възбуда. Но за възрастен човек е нула. Дори да гледа хардкор порно в продължение на час, за него е същото като за детенце, втренчено в монитора. Липсват някои хормони, концентрацията им е по-ниска и това е. Нулева реакция и липсва този цял свят, който да изгаря трънчето му, или да подскача от безкрайни трънчета в петите.
Ето защо музиката се запечатва изключително тийнейджърска възраст. Те са способни ефективно да я възприемат и да я трансформират в мотив, емоция, поведение, когнитивна конструкция. За всички останали тя са просто звукови шумове с определени честоти, които могат да бъдат засечени от технически устройства, разложени в спектър, анализирани математически, но нищо повече.
Да, ефектът на музиката върху младежкия организъм е съвсем ясно записан. Мрежа от невронни връзки е организирана като стандартен отговор на познат стимул. Оттам идват всички тези тълпи от мъже и жени около 50-60 годишни, които се впускат в танц в момента, в който чуят първите тактове на „Dancing Queen“ на АББА, или рок и туист от тяхното време. И те не знаят защо, нищо особено вече не ги трогва, но някога запечатания модел внезапно задейства забравен механизъм и той започва да възпроизвежда нещо отдавна забравено. След това се изненадват: „Какво ме е прихванало? Никога преди не съм ги слушал, бях метълист !“ Разбира се, че лъжат, щом работи.
Оттам идват всички тези оплаквания: „Как се е изродил съвременният поп! В наше време...“ И така нататък. Бъдете сигурни: след 30 години днешните пубери ще казват същото, цитирайки „Банга-Ранга“, като образец на нечовешки красива музика, от която днешните 70-годишни ги боли главата и ги карат да намалят децибелите.
Това е цялата причина за популярността на всички „ Радио 1“, „Рок Радио”, „Диско от 80-те“ и всякакви „евъргрийни”. И не защото тогава е имало някаква особено страхотна музика. Нали?
