Никога и никакви Триумфални арки не са ми харесвали. Приличали са ми на каменни венци или обръчи. Изнесени извън времето и смисъла си, те са самотни и не на мястото си – нещо като декор.
Бил съм няколко пъти в Париж. Разглеждал съм Триумфалната арка, кривил съм врат пред нея, минавал съм под нея и тя ме е изумявала. Изумявала ме е по-скоро с очакването да я видя, но никога не ми е изглеждала чак толкова хубава и красива – самотна врата, долетяла от вековете. И винаги някой трябва да ти обяснява какво е това и какво значи.
Затова няма как сега Триумфалната парижка арка да ми хареса с рокля или с костюм. Колкото и грандиозен да е бил замисълът на Кристо, колкото и да ме убеждават как ще пада светлината върху диплите на плата по нея, на мен това ми се вижда неестествено и пресилено.
Представяте ли си да облечем, да пакетираме паметника на Левски в София с шаяк, за да покажем какъв е бил характерът на епохата от деветнайсети век и какъв е бил най-масовият плат тогава у нас?
Или да увием паметника на Апостола като големи навуща, защото самият Левски много е обикалял по пътищата.
Ами ако един ден издигнем паметник на самия Кристо и го загърнем с гланцова хартия? А защо не и да няма никакъв паметник, а само една кутия от велпапе и всеки да си представя своя Кристо вътре? Мерси много.
Който иска, нека се възхищава и охка от подобни мероприятия и изкуства, аз не мога, не съм дорасъл толкова.
Няма го и детето, което да извика, че царят е гол, защото отвсякъде се стеле плат, и от небето даже.
Моите триумфални арки ще си останат малката парижка книжарничка на „Сен Жермен“, кривите улички на Монмартр и най-вече и завинаги чемширите в двора на село – с цвъртящите врабчета, и лозницата, „пакетирана“ с едри листа и жълги гроздове.
Това са моите триумфални арки. Но аз никога не съм имал триумфи и сигурно е затова.
Николай Милчев
