Имаше един велик филм, може би най-забавно-гротескно-страшния антивоенен филм, който съм гледал. Казваше се „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“ (1964). Нищо особено, просто шедьовър на Стенли Кубрик. Някой да помни Стенли Кубрик? Не, не е футболист от Висшата лига в Английското първенство по футбол. Нито е брат на Фики Стораро.
Простете, но наистина понякога съм малко прекалено саркастичен и се гневя на българите. Заради хронично-прогресиращата им незаинтересованост от високите неща и засилващия им се интерес към ниските. И на нежеланието им да приемат, че винаги е имало и ще има „високи“ и „ниски“ неща на тоя свят. А ако няма – няма да има и човешка цивилизация.
И така, в този филм се разказваше за това как група луди военни и политици, полу по погрешка, полу насериозно – взеха, че разпалиха ядрена война. Тоест – подреждаха се купища от недоразумения, накрая обаче, в последния момент, когато самолетът с американската бомба летеше над Русия, президентите успяха да се разберат някак си (след ужасяваща и изправяща косата поредица от трагикомични колизии). Но тъй като на главния пилот на бомбардировача му беше казано, че е възможно да получи фалшив сигнал от руски радиоизлъчватели, които се преструват на американски, да прекрати задачата си (за да могат коварните руснаци да бомбардират Америка в това време, без да понесат щети), той беше изключил радиовръзката си. Въпреки това някак си успяха да се свържат с него. И лично президентът му се обади и му заповяда да се връща, защото войната се отменя. Другите пилоти, радистът и техниците се опитаха да озаптят главния пилот. Но той беше вече се побъркал – беше решил, че негов свещен дълг е да пусне бомбата. И я пусна. Но тя се заклещи в люка. Тогава той се спусна в бомбения отсек, заключи се, другите блъскаха по вратата и го молеха да се вразуми. Но той възседна заклещената бомба, разклати я, тя се освободи и двамата полетяха надолу. Лицето на главния пилот изразяваше налудничав възторг, дори блаженство…
И така. Разказах ви накратко един доста сложен политически фарс. Свалете си го – гледайте го. От 1964. Много е актуален и днес.
Продължавам нататък, за да оправдая заглавието на този материал. За няколко години Турция се превърна от сравнително прилична, бързо развиваща се, сравнително стабилна и светска държава в опасна, превратаджийска, клоняща към ислямския фундаментализъм държава. Някои казват – благодарение на ловкия и сравнително умен популист Ердоган. Бивш футболист, апропо. Та как няма да си популист, като си футболист, бога ми, казах си, когато научих този факт.
Значи, казват, причината бил Ердоган. И е така, и не е така. И децата знаят, че причините (примерно, за един бой в училищния двор) никога не са в един човек. Но благодарение на него и на доста други, по-сложни фактори, стана така, че забрадките покриха улиците на селата и градовете от Диарбакър до Одрин… Въпреки заветите на Кемал Ататюрк фереджетата влязоха в университетите. Ататюрк е бил образован човек и си е давал сметка, че ако фереджета и университети се смесят, става нещо ужасно.
И след това дойде време за атентати, за кървави бани, за преврати, за ужас и смърт. Турция вече не е стабилната и добра полусветска, почти европейска държава. Тя е извор на напрежение, някакъв готвещ се да се роди нов Иран – от 1979 – времето на революцията на аятоласите.
И Америка усети това.
Но усети и нещо по-важно. Ако религия и университети е лоша комбинация (а трябва да знаем, че Гюлен е създал цяла верига от уж светски училища из цяла Турция, но и Европа, пропагандиращи исляма по най-деликатен, ненатрапчив, но много сигурен начин), то религия и ядрено оръжие е нещо неимоверно опасно.
И слава Богу, Америка разбира това добре. Става въпрос – не Америка (примерно, индианците дакота), а тези – отговарящите за ядрените бази, президентът и останалите умни (?) глави там. Разбират, че сместа от атомни бомби и кланящи се фанатици е като смес между бензинови пари и чист кислород – трябва само една искра и…
И аз го разбирам. Но искам да дам едно чисто екзистенциално и човешко обяснение на проблема. Това обяснение е като за мене си. Там, където някой вярва, че след като умре, ще живее отново и ако е умрял за Правата Вяра – ще живее един много по-хубав живот – там няма бариери пред насилието и предизвикването на смърт – чужда и своя.
Ето затова – и то без капка ирония – аз се покланям и обичам все повече и повече нашето секуларно, светско, либерално, консуматорско или по-точно – постконсуматорско европейско общество! (Не се подсмихвайте, казвайки си – няма европейско общество! Аз съм писател и съм обиколил цяла Европа – видял съм го, има го!) Защото в него земният човешки живот на всеки един човек е Висша Ценност. Много по-високо стояща от всякакви държавни интереси, патриотизми, религиозни принципи, идеологии и тям подобни идиотщини.
Та сега една скала от Европа е откъртена. От това – ценящото живота пространство. Спомнете си стихотворението на Джон Дън „За кого бие камбаната“. Прочетете го пак.
И тъй като може да се получи ужасната смес от керосин и кислород, а искри има колкото щеш – ужасяващата смес между религиозни фанатици и атомни бомби – американците изнасят своите петдесет ядрени ракети от Базата в Инджирлик – в Източна Анадола.
Къде ще ги поставят. Хм. Ей тук, до нас. На 43 километра от българската граница. В стабилната, умерена, сигурна и сериозна Румъния. Ха, в която преди трийсет години се стреляше по улиците и се сваляха правителства, но не като при нас – с цветя за полицаите – а с автомати „Калашников“ и гранатомети, с разстрелване на престарели и оглупели държавни глави и така нататък.
Ракети, които да пазят Европа от… доскоро – според официалното обяснение на правителството на САЩ – от Иран и Северна Корея. И да отговарят на техните евентуални удари. Глупост, в която, естествено, и децата не вярват. А всъщност – ядрено оръжие, насочено срещу единствения сериозен съперник в непрекъсналата никога надпревара във въоръжаването – Руската империя.
Замислям се: А България не е ли още по-стабилна и удобна, безгласна и послушна държава от Румъния? И дали на някоя умна глава от Белия дом или от Пентагона няма да й хрумне да докара от Инджирлик подаръци и за България? А ние – както обичайно правим – ще наведем глави, нали?!
Дано не се появи и някой толкова патриотичен, твърдоглав и решителен мъж, герой и родолюбец като пилота от филма Доктор Стрейнджлав. Защото фанатици има не само сред мюсюлманите.
Калин ТЕРЗИЙСКИ
Гост
преди 1 месец
Ха ха. Не че Ердоган ми е симпатичен, но ако превратът през 2016 г. срещу него беше успял всичко в Турция щеше да е тип топ и атомните бомби щяха да си стоят в Инджирлик като цели на руските ракети. Тогава американците щяха да са спокойни. Поредния тюрлюгювеч от обиколилия Европа Калин. А ние с гайдите какво да кажем.
Коментирай