О да, повлиян съм от Джойс, този ми ти Джеймс. Радвам се на всичко, което съзнанието ми ражда, то извира от непознат извор, който аз знам къде е – отдолу, под съзнанието – но няма как да го видя. Аз съм писател – и просто записвам това, което се ражда. Нещо като пития и жрец-тълкувател. Само че аз – записвайки, не се опитвам много-много да тълкувам това, което е родило моето несъзнавано. Хм.
И така де – ако си задам въпроса: Защо не съм и няма да стана министър на културата? – мога да произведа и един много подреден и смислен...по-скоро „подреден и смислен” отговор – тоест – далеч от истината, но пък звучащ „логично” и „нормално”. Такъв, какъвто хората също биха произвели. Хората – в най-лошия смисъл – тоест – общото, безличното, не-индивидуалното, неискреното, тривиалното, лицемерното. Обществото.
Но кому са нужни такива отговори? Докога ще стоим пред черната дъска и ще отговаряме като ученици – правилно и подредено, така, както учителката иска, така, както ще отговорят за отличен след нас и другите тъпи и прекършени зубрачи? Правилното, смисленото, подреденото, очакваното – всичко това е не за да се каже истината – а за да се угоди на общественото очакване. Иначе, ако не отговаряш така, се казва: Този говори като луд!
Но лудият понякога е Диоген, м?!
О! Не бих си позволявал повече! Аз съм писател и затова съм тук за да казвам дълбоки неща, плитки неща, истински неща, питийски неща, нецензурирани от вътрешното ни изискване за „правилност и нормалност” неща...
Министър на културата...
И аз веднага си представям коридорите на министерство. Глухи, тъжни, безсветлинни и дълги като ръкави на усмирителна риза. И си казвам: да не си дете? Ако ще работиш – ще трябва да минеш и по коридори; за възрастния мъж няма значение дали коридорите са мрачни, потискащи, влажновато-суховати, миришещи на милиони цигари пушени в деветдесетте, на прашно безсмислие, на скука убила душите на хиляди, на забвение в пет и на трескава празнота в осем сутринта. Кафенца в пластмасови чашки и притичване за по цигара на някой осран от гълъби балкон надвесен над вътрешен двор.
Каква култура в министерство на културата?
Отваряш врата – а там – папки.
Културата за мен е онова малко платно на Вермеер – Плетачката на дантели – заради което изминах почти на бегом целия Лувър (а той е дълъг почти километър), за да стигна навреме и да го видя! Картина. Малка, кафеникава, жълтеникава, синкава и незабележима. Велика.
Така един стар любител на изкуството искал да види едно жълто петно в картината Изглед от Делфт – преди да умре. Пак Вермеер. Призляло му, но събрал сили, върнал се при картината, погледал жълтото петно – всъщност – една стена – и като излязъл от музея – прибрал се с последни сили вкъщи и умрял.
Това е култура. Министерството е друго.
А трябва ли министерството на културата и културата да имат нещо общо? По вкус, цвят, мирис, като преживяване?
Всеки умен човек (а да си умен е много опасно – ти си ограничен, самоуверен и тесногръд) ще каже, че няма въобще никаква нужда да имат нищо общо: министерството е администрация – трябва да е сива. Министерството е институция – трябва да мирише на умрели молци и на мастило за подпечатване на Нищото. Документи и хартийки. Бумаги. Как ли е миришело в Пергам при толкова много пергамент на едно място? Или в Библос – при толкова библии и библиотеки? Културата, ще рекат умните, е въпрос на добро администриране. В такъв смисъл няма абсолютно никаква нужда в министерството на културата да има какъвто и да е помен от култура – от изкуство, цвят, изтънченост и радост.
Бях снощи на малък концерт – в галерийката, която държим заедно с Ники Табаков – барабанистът на Блус Трансфер, прочутият майстор на лампи. Той прави лампи и култура там. А аз му помагам.
И там дойде един момък – също Табаков. Металопластик. Висок, красив скулптор, с обувки като малки гемии от кожа и ръце като платна на вятърни мелници. Надонесе колони и усилватели (лампови, каза – транзисторните нищо не струват), надонесе китара, с която е свирил китаристът на Бандъраците (а пък един от Бандъраците, Вачо, работи точно зад галерията в музикалния магазин), надонесе разни направени от самия него метални кутии-барабани, огромни барабанни палки увити с парцали, какви ли не чудеса за произвеждане на звук.
И пред публика, състояща се от седем човека плюс цялото му семейство (дъщеря и жена) той произведе култура калкото в дванайсет министерства не може да се произведе за дванайсет години.
Той свиреше, а ние немеехме. Като едни немейски лъвове. Издаваше невероятни звуци с тия свои странни инструменти – китарата беше настроена по невероятен начин – и с напъхани под струните метални пластини създаваше нечувани звуци. В публиката седеше един самотен канадец, кой знае откъде пръкнал се сред нас – и не беше самотен – и аз се опитвах да гледам на този концерт с неговите очи – колко малко, странно, красиво и уютно Културно събитие беше това – сред студа и мрака навън – вътре – сред приглушените тибетски светлини на лампите на Ники Табаков – и тия шеметни звуци, това тайнство на истинската сърдечна музика, която прави човек, когато се опита да се освободи от „нормалното” – от тривиалното, обичайното, пошлото, това, което „очакват от него”. Хубаво.
И аз си казвах: Аз Съм министър на културата – за какво ми е да ставам такъв? – аз Съм – ето – това е моето министерство – аз произвеждам култура и тя заразява с благородните си спори първо едно малко протранство – а после – лека-полека – и целия наш свят. Защото такава е природата на Културата. Тя е всепроникваща.
Там, където има скука, пошлост, администрация, сивота, милион изпушени от съклет цигарки, сводки, дописки, грантове, проекти, европроекти, купове от листа на които пише нещо, което никой няма да прочете...там културата потрепва – тя е пеперуда – и умира – защото някой пипа крилете и със сухи пинцети от празнота и нищожност.
А министър на културата може да е някое момче, което е играло с Гришо. Нещо като нищо. Ей ти, кой беше? Ами – играех табла с един твой познат, Пешо от Перник. Аха – добре – ставаш за министър – така че сложи си едни чиновнически ръкавели и отиди да изпиеш една кофа мастило по европейския проект Мастило без граници. И така нататък.
Калин Т. за Офнюз
