Бежанци промивали царя на металите във Владайската река
Малцина знаят, че и по нашенко е имало “златна треска”. Златодобивът бил препитание на бежанците, които се заселват край София след войните за национално обединение. През първата половина на XX век прокудени българи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини вдигат паянтови къщурки в сегашния квартал Красно село. Старите столичани още го наричат Бежанският квартал.
Негов кръстник е Иван Вазов. Селището нямало име, водило се махала на Бояна. Обитателите молят народния поет за помощ. Той предлага две имена - Калояново и Красно село. Първото е свързано със севастократор Калоян, изографисан като ктитор в Боянската църква. Второто е превод на Красное село край Петербург.
През Руско-турската война от 1877-1878 г. там квартирува Първа Донска дивизия, която се сражава за свободата на България. С участници в нейния поход Вазов лично се е срещал. Жителите на квартала избират Красно село, защото искат да се дистанцират от Бояна, като се приобщят към столицата. С нея ги свързва и трамвайната линия до Княжево. Когато идват бежанците, за техните нужди са построени училище и църква. Най-много са заселниците от Македония. Тъкмо те донасят технологията, с която извличали благородния метал от незапомнени времена. Проф. Георги Златарски, бащата на нашата геология, пише:
“Златосъбирателите, наречени златари, преминавали всяка година в едно определено време, обикновено в пролет и есен, из Македония, отдето водели малки дружини.”
Мъжете използвали дъсчени “коруби”
Улеи, дълги до 2 метра с набраздени дъна. Вътре изсипвали златоносния пясък, наливали вода и изтласквали по-едрия материал. Остатъка пренасяли в по-малка коруба с формата на корито, където промиването продължавало. Дотогава, докато светне чистото злато. Него събирали в специални рогове. На ден златотърсачите обработвали от 100 до 150 коруби.
“Същият начин е практициран най-първо и в Калифорния, но с изчерпването на богатите златоносни легла, усъвършенстван е и начинът на промиването му”, сочи проф. Златарски. Следи от златодобив има на много места по българските земи. В Рила например стари съоръжения са открити в местността Гюлечица. Когато Константин Иречек идва у нас, конспиративно записва в дневника си: “Gold am Ryl”, тоест “Злато в Рила”. Съкровища като Панагюрското и Вълчетрънското свидетелстват за високо качество на обработения материал. Златните находки от Първата и Втората българска държава също документират прецизен рудодобив. По време на турското робство извличането на благородния метал упражнявали споменатите “златари” със специални привилегии в империята на стамбулските султани. Те плащали данъците си в необработено злато.
Като намират убежище в Красно село, техните потомци проверяват най-близката река - Владайската.
Реката извира на 300 метра северозападно от Черни връх
Тече през местностите Торфено бранище и Златните мостове и се спуска по стръмна долина към село Владая, от което получава името си. Тук прави завой и се насочва към столицата. Пресича кварталите Княжево, Павлово, Овча купел и стига западното подножие на Красно село.
На това място златотърсачите правят първите проби. Веднага установяват, че Владайската река не е “гола вода”, в нейното течение има златоносен пясък. “Затова Златните мостове се наричат така!”, заключават мъжете.
Първите шлюзове са сковани пролетта на 1921 г. Те са усъвършенстван модел на вехтите “коруби” от времето на игото. Другите инструменти са лопата, кирка, мотика, кофи, черпак за бъркане в тесни ями, малка лопатка, наречена “фараж”, метална четка и обикновена четка за дрехи, дървено гребло, сандъче с дъно от телена мрежа и плитък бакърен леген.
В спомените си изкусният златотърсач Игнат описва технологията на работа:
“Като дойда на мястото, предварително се ориентирам съгласно с общите условия за златните находища, къде може да се намери най-много злато и най-удобно място за промиване.
Избирам няколко такива места и почвам да промивам пробите. Пробата изсипвам в сандъчето и го поставям върху легена. След това заедно ги потапям, където течението е по-бавно; водата трябва да покрие сандъчето, а легана да лежи на дъното на реката.
Някога Владайска река минавала под Шарения мост, сега Лъвов.
След това с ръце друсам сандъчето с пробата
“Когато чакълът се измие - продължава Игнат, - хвърлям го и турям сандъчето настрана. Сега взимам в ръце легена и на повърхността на водата измивам от него пясъка, като отделям чернилката в най-дълбоката част. След това пълня легена отново с вода и продължавам с различни бавни движения да промивам.
След като на дъното остане само мътилката с “опашка” от златни зрънца и люспи, събирам златото в кутийка. Като промия няколко такива проби, избирам най-подходящото място, слагам шлюза, прокарвам по вадата вода и почвам добиването на златото.”
С протрити панталони и разкривени обуща Игнат от зори до мрак претърсвал тайниците на реката. Златният прашец вградил в скромен дом на тогавашната улица “Бабадаг”, сега “Хризантема”.
По същото време обаче концесии захапват златодобива и почват да късат от хляба на самотните търсачи като Игнат. Вестник “Утро” съобщава:
“През 1924 год. от частните концесии в България “Златно руно” и “Надежда” е бил промит 1084 тона златоносен пясък, от който е получено 1 кг. и 520 грама чисто злато. За промиването на пясъка са работили 41 работници, които са изработили всичко 1511 надници.”
Десетилетие по-късно на Владайската река при Павлово е построена машина за промиване на злато. Тя прехвърляла десетки кубически метра пясък дневно. Все по-трудно става на търсачите от чергата на Игнат. Те обаче не се предават.
“И днес още там могат да се видят златопромивачи, които по примитивен начин, чрез промиване пясъка в малки дървени корита, с упорит труд изкарват прехраната си”, отбелязва списание “Наука и живот” през 1934 г.
Автор: Росен Тахов
trud.bg
