На 9 ноември 1989 година хиляди хора в Берлин преминават през граница, която до предишния ден е можела да им струва живота. Някои отиват при роднини, други просто искат да видят какво има от другата страна. По улиците има сълзи, прегръдки, шампанско. Никой не знае какво точно предстои, но за първи път от десетилетия бъдещето изглежда отворено.
Тридесет и седем години по-късно от Берлинската стена са останали няколко участъка, превърнати в историческа забележителност. Туристите се снимат пред тях, купуват сувенири и продължават по пътя си. Европа, която някога беше разсечена на две, вече е свързана с общи институции, отворени граници и икономически отношения.
И въпреки това днешният 9 ноември трудно може да бъде посрещнат с безусловния оптимизъм на 1989 година.
На изток от Европейския съюз продължава войната в Украйна. В редица европейски държави улиците се изпълват с протестиращи срещу поскъпването на живота, ниските доходи и решенията на правителствата. В България току-що приключиха президентски избори, които отново очертаха политическите разделения в обществото.
Различни събития, с различни причини. Но поставени до кадрите от Берлин през 1989 година, те показват колко по-сложно се оказа европейското обединение от надеждите, с които започна.
Защото да премахнеш границата между две държави е едно. Да преодолееш натрупаното недоверие между хората е съвсем друго.
Берлинската стена не беше просто бетонно съоръжение. Тя беше физическият израз на политическа система, която решаваше вместо гражданите си къде могат да живеят, накъде могат да пътуват и с кого могат да се срещат. Издигната през 1961 година от властите на Източна Германия, тя трябваше да спре напускането на страната. В продължение на 28 години успяваше да го прави с охрана, забрани и насилие.
Когато на 9 ноември 1989 година граничните пунктове се отварят, хората не излизат оттам с готов политически проект за бъдещето на Европа. Искат свободата, която им е била отказвана.
Следват обединението на Германия, разпадането на Източния блок и промените в държавите от Централна и Източна Европа. България също поема по нов път само ден по-късно, след отстраняването на Тодор Живков на 10 ноември.
Но заедно със свободата идват и трудните решения. Икономически реформи, социални неравенства, разочарования, политически конфликти. Преходът не протича еднакво за всички, нито всички плащат еднаква цена за него.
Затова и днес в България можем да чуем две напълно различни истории за последните 37 години. Едната разказва за отворените граници, свободата на словото, възможността да избираш и да бъдеш избран. Другата - за затворените предприятия, обезлюдените населени места, изгубената сигурност и недоверието към институциите. Нито едната може да заличи другата.
Свикнахме да измерваме прехода през победители и губещи, през партии, правителства и политически фигури. По-трудно ни е да признаем, че хората са преживели едни и същи исторически промени по съвсем различен начин.
Днешните президентски избори отново показаха колко лесно тези различия се превръщат в политически лагери. Илияна Йотова спечели балотажа срещу Андрей Гюров, но избирателната активност остана под 30 процента. Това е може би по-показателният резултат.
Не защото негласувалите непременно отхвърлят демокрацията. Причините за отсъствието им са различни. А защото толкова ниско участие показва колко ограничена част от обществото се включва в избора на държавния си глава.
Преди 37 години свободните избори бяха една от големите надежди на Източна Европа. Днес България разполага с тази възможност, но голяма част от гражданите не я използват.
Това не обезсмисля свободата. Показва колко трудно е тя да бъде превърната в доверие.
И ако у нас разделението най-често придобива партийни очертания, в останалата част на Европа недоволството има други лица. Протестите през последните седмици във Франция, Испания, Италия и други държави са свързани с доходите, жилищата, условията на труд и обществените услуги.
Няма една причина, която да обяснява всички тези демонстрации, нито един общ политически лагер зад тях. Но има хора, които не приемат, че трябва да се примирят с решения, засягащи пряко живота им.
И това е важна разлика спрямо Европа отпреди 1989 година.
Днес гражданите в демократичните държави могат да излязат на улицата, да поискат оставка, да организират стачка, да гласуват срещу управляващите. Не е необходимо да събарят стена, за да получат право на политически глас.
Ала правото да бъдеш чут не означава, че някой непременно ще те изслуша. Нито че различните обществени групи ще успеят да намерят общ език.
Още по-тежък е контрастът с войната в Украйна. Докато през 1989 година Европа празнува премахването на една граница, днес на континента отново се водят сражения за територии. Хора губят домовете си, семейства са разделени, а сигурността отново е водеща тема в европейската политика.
Това не е същата Европа от времето на Студената война. Нито днешните политически противоречия могат да бъдат приравнени с тогавашното разделение на два въоръжени блока.
Но историята не е приключила на 9 ноември 1989 година. Тогава е приключила една нейна глава.
Вероятно най-голямото разочарование идва от очакването, че след падането на Стената Европа постепенно ще се превърне в място без големи противоречия. Че свободата, демокрацията и икономическото сближаване ще бъдат достатъчни, за да направят обществата по-единни. Оказа се, че не са.
Но може би сме очаквали нещо, което никога не е било обещавано.
Хората, които се прегръщат върху Берлинската стена през ноември 1989 година, не са единни във всичко. Те имат различни убеждения, интереси и представи за бъдещето. Обединява ги не обща идеология, а желанието никой повече да не определя насила от коя страна трябва да стоят. Това е смисълът на онази нощ, който си струва да помним.
Днес Европа няма нужда всички да мислят еднакво. Нито България ще стане по-единна, ако хората започнат да гласуват за един и същ кандидат. Различията не са доказателство, че свободата се е провалила.
Но когато престанем да разговаряме помежду си, когато политическият противник се превърне във враг, а несъгласието в повод за омраза, започваме сами да обезценяваме онова, за което предишните поколения са се борили.
На 9 ноември 1989 година хората в Берлин успяват да преминат една граница, която властта е обявила за непреодолима.
Тридесет и седем години по-късно имаме свободата да преминаваме граници, да избираме, да спорим и да протестираме. Но свободата да бъдем различни няма особена стойност, ако не сме готови да я признаем и на човека срещу нас.
Може би точно това е останало недовършено след падането на Берлинската стена. Не обединението на териториите, а способността да живеем заедно, без да се опитваме непрекъснато да разделяме света на две.
Иван
1 hour before
От поста на един източен германец, ако знахме каква каша ще стане, щяхме да направим стената още три метра по-висока и армията 3 пъти по-голяма.
Коментирай