Днес ще ви разкажа за кубинския шоколад и за човека, но когото България дължи производството си на шоколад и захар през 70-те години
Най-доброто какао в Куба се отглежда в Баракоа - област в източната част на острова с приказни плажове и вечно зелени планини.
Фабриката в Баракоа е оборудвана със същите антични машини и произвежда шоколад, и бонбони, по същия начин, както се е правело и преди 70-80 години.
Аз, докато не дойдох в България, не бях пробвала финия млечен шоколад, защото в Куба правят само натурален, горчеше ми и не го харесвах. Спомням си, в кварталната бакалница го продаваха на големи каласпеди, завити във восъчно промазана хартия - не стига, че горчив, ами и грозно опакован! Така и си стоеше по рафтовете, никое дете не го искаше, най-много някоя домакиня да вземе четвърт либра да си направи балсам за устни или сос за пиле.
В България чистият шоколад си беше скъп продукт, както и захарта. След като с помощта на кубинските технолози в началото на 70-те беше построен специален отдел към захарния завод в Горна Оряховица, Куба започва редовна доставка на шоколад и захар за България.
Майка ми има принос в това - беше дясната ръка на Заместник министъра на захарната промишленост на Куба - Мануел Падрон Пресмалес, който движеше проекта в България.
Много обичах да ме взима с нея на работа - шефът й имаше огромен, разкошен кабинет. На стените висяха картини на кубински класици, мощни климатици създаваха приятен хлад, а мебелите бяха модерни и дизайнерски. Захарното министерство беше едно от най-богатите, защото държеше и търговията, освен на захарта, и шоколада, на рома, на кубинските пури - все лукс продукти. Зам. министърът беше висок, бял, готин, образован и с изискани маниери. Въпреки, че произхождаше от богата фамилия, като студент в Хаванския университет се включва в революционната борба и това му осигури бляскавата политическа кариера, благородният му произход беше причина и за лежерното му, спокойно отношение с хората, особено с подчинените му. Сестра му беше посланик в Лондон и беше прихванала от истинската, благородна аристократичност. Тази порода хора в Куба вече отдавна изчезна - старата, прогресивна аристокрация, които, въпреки богатството си, споделяха социалистически идеи и копнееха за едно по-справедливо общество, без бедност, но най-вече - независими от САЩ. Родителите на министъра бяха точно такива - живееха в огромна колониална къща в Коли (богаташкия квартал на Хавана), но нито се големееха с постовете на децата си, нито се бяха капсулирали като новозабогателите селяци, пристигнали в столицата от някоя планинска колиба на Ориенте. Мене ме канеха да им гостувам съботите, когато майка работеше извънредно със сина им. Бяха благи, начетени и се наслаждаваха на живота. От тях получих и първите си уроци по етикет - че на семейния обяд се сяда на масата точно в 3 часа, с измити ръце, със сресана коса и красива рокля. Разбрах, че имало отделни прибори за риба и месо, че преди да отпиеш от чаша, си избърсваш устата, за да не останат мазни петна по стъклото. Не са ми слагали книги под мишниците, но и без думи разбрах, че лактите не са добре дошли на масата. Дъщеря им - посланичката в Лондон, се връщаше веднъж годишно в отпуск и допълнително допринасяше за английското ми възпитание. Майка, понеже работеше много и извънредно във връзка с този завод в Горна Оряховица - постоянно идваха специалисти от България или се пътуваше с кубинските експерти към Търново, и беше станала приятелка не само с шефа си, и фамилията му, но и с жена му. Диана Йоланда беше една от най-известните журналистки в Пренса латина (кубинското БТА) през 70-те. Беше 10-ина години по-млада от съпруга си, с разкошна дълга, черна коса, леко закръглена в ханша, но с тънка талия, като типичната карибска жена и постоянно във ведро настроение. При едно от пътуванията на мъжа й до България беше посетила с него страната и се беше влюбила в качамака. Когато й гостувах, постоянно ме измъчваше с нейните тенджери качамак, имах чувството, че тая жена е преродена мамалигарка - такова чудо и мерак по качамака повече не видях на острова! После до 30-та ми година не можех да понасям това ястие, чак след като ме заведоха във "Винпром"-а (ресторанта на юристите зад съдебната палата, сега на негово място е "Космос") проядох при тях качамак.
Шефът на майка ми, освен готин пич, беше и обучен разузнавач. Много се забавлявах да пиша разни бележки, а той с ръце зад гърба си, взимаше листа и с само с допира на пръстите си успяваше да разчете текста. Кубинските революционери явно са имали едно на ум към него - бял, образован, готин, обучен, за да го държат под око и когато след една командировка до Швеция, той се върна, освен с обичайните подаръци за Диана, и с яхта, машината се активира, и това беше началото на края. После се разбра, че са го следяли една година и открили у него шведски паспорт. Явно, моите сънародници и служители на СЕПО не са си губили времето и са го вербували я в услуга на Крал Густав, я в сървиз на американците. Всичките соц благинки - частен шофьор и служебна кола, огромният кабинет, задграничните пътувания, магически изчезнаха. Жена му я изхвърлиха от работа, сестра му я отзоваха от Лондон, а старците потънаха в скръб и вече не организираха съботни семейни обеди в 3 следобед. Не след дълго дойде и присъдата - за него 18, за Диана 9 години каторга. След 4 години - през 1980, когато стана масовата "екскурзия" от Мариел за Флорида, Фидел прочисти занданите и изпрати всички затворници в Миами. Падрон дойде да се сбогува с нас. Диана вече беше заминала с първата вълна и го чакаше в САЩ. Майка го покани в барчето на блоке "Бе" на Сиерата, където живеехме. Когато посегна да вземе заоблената чаша с коняк, видях ръцете му и се стреснах - същите тези фини, бели ръце, които преди четири години четяха, сега бяха загрубели и почернели. Разказа, че на каторгата не било толкова зле, жена му се уредила в някаква бригада, която плетяла кошници и шапки от палмови листа за туристически сувенири, а той, заради блестящите си познания по двигателите, бил взет от началника на колонията за негов личен шофьор. Там машините често се разваляли, части доставяли рядко, та Падрон сам закърпвал и стягал служебния джип, и успявал да го поддържа винаги в движение. От маслата и монтьорските канали фините му пръсти бяха почернели, и покрити с мазоли, но беше жив и здрав. Много други негови събратя просто изчезваха или се връщаха в цивилизацията с разбито здраве. След като и той замина, чувахме чрез общи познати само, че се били устроили добре. Диана я взели веднага на работа в опозиционното Радио "Марти", а около Падрон витаеше загадъчност точно как си изкарва хляба.
Случайно, прелиствайки новините от Миами, преди няколко години се натъкнах на неговия некролог, мир на душата му!
Та, ето с такъв необикновен човек е свързано производството на захар и шоколади в България през 70-те години....
