Доскоро не се знаеше нищо за реакцията на българския цар
Османските хронисти не можели да не отбележат героизма на защитниците
В разказа за драматичните последни години на Второто българско царство достигнах до фаталната 1387 г., когато османският султан Мурад I решил окончателно да покори християните на Балканите. Събитията от тази трагична епоха научаваме основно от османските хронисти, чиито съчинения обаче са доста объркани и хронологически сгрешени. Може би най-достоверна е книгата “Огледало на света” на Мехмед Нешри.
Там се описва как през 1386 г. турският пълководец Лала Шахин претърпял тежко поражение от обединените войски на сърби и бошнаци при Плочник в Западните Балкани. Тогава султан Мурад I изпратил писма до васалите си и ги свикал под знамената. Мехмед Нешри цитира думите му към престолонаследника Баязид: “Ще водя велик поход за вярата! Стягай оръжията си и идвай!”. И започнали да се стичат воини от цяла Мала Азия - от Караман и Теке, през Айдън и Ментеше, та чак до Сарухан в западния Анадол.”
Шуменската крепост днес
Макар и с неохота, под знамената на султана трябвало да застанат повечето балкански християнски васали на султана. Само двамина отказали да пратят войски. “Единият бил Александросоглу Сосман (Иван Шишман), другият бил Добруджаоглу (добруджанският деспот Иванко). Тези двама проклетници не се покорили на султанската повеля и не се явили във войската. Повелителят рекъл: “Нека веднъж да оправим тази работа, пък после тяхната е лесна.”
Двамата българи единствени отказали да се включат в голямата война срещу сърбите и скоро трябвало да платят горчива цена за това. През есента на 1388 г. султанът хвърлил срещу цар Иван Шишман и деспот Иванко огромна армия, водена от великия везир Али паша. Така започва последната война на цар Иван Шишман, която с малки прекъсвания продължила чак до падането на последния му град Никопол през 1395 г. В похода на Али паша взели участие най-добрите османски военачалници като Яхши бей, румелийският яябашия Улу бей субаши, Кара Мукбил, Пазарлъ Доган, секбанбашията Мюстеджаб и много други. Общо се набрали 10 санджака с 30 000 мъже, които се събрали около Али паша и тръгнали към земята на Сосман.
Османските войски достигнали Айтос, където прекосили река Камчия и превзели граничната българска крепост Ченге. Вече през зимата и в силен снеговалеж османците завладели силните твърдини Венчан и Пъравади (Провадия, Овеч), а след това превзели Мадара и Шумен. После Али паша се насочил към владенията на другия непокорен васал - Иванко. Направен бил опит да се атакува Варна, който завършил с неуспех. Накрая, около февруари-март 1389 г., край Ямбол бил сключен мир между Иван Шишман и султан Мурад I, пристигнал там с основните войски за решителния поход срещу сърбите. Настъплението в Североизточна България завършило с частичен успех за османците, получили безценен плацдарм около Шумен. При преговорите край Ямбол Иван Шишман обещал на султана и Силистра, но после се отметнал и отказал да предаде града на Али паша. Най-важен резултат от похода на великия везир бил фактът, че българите излезли от голямата война и нямало как да помогнат на сърбите.
Османските хронисти не можели да не отбележат героизма на защитниците. Нашествениците трябвало да превземат крепостите след дълги обсади. Щурмът на Варна пък направо се провалил. Цяла драма се разиграла във Венчан, чиито жители се разбунтували и избили турския гарнизон. Али паша трябвало да завладява повторно твърдината, проявявайки изключителна жестокост.
На 15 юни 1389 г. на Косово поле се провело голямо сражение между сръбските войски и завоевателите. В него бил убит султан Мурад I, но също паднал княз Лазар, а накрая християните претърпели пълен разгром. След това османските войски завладели цяла Македония, нахлули в Босна и към Влахия. Положението изглеждало безнадеждно и за България, когато внезапно дошъл неочакван отдих. В Мала Азия срещу османците се надигнали по-малки турски емирати и новият султан Баязид I Илдъръм (тур. Светкавицата) трябвало да ги усмирява.
Тук описаните от Мехмед Нешри събития са много объркани и разместени хронологически. Когато успях да ги подредя се оказа, че следващите три години минали в локални кървави сблъсъци между воините на Иван Шишман и укрепилите се в Североизточна България османски гарнизони. Така например между 1390-1392 г. водените от Болозлъ Мурад акънджии атакували крепостта Тарак (Тутракан). Те успели да я превземат едва при второто си нападение, като българите ожесточено се съпротивлявали. Особено тежка за Иван Шишман била загубата на Силистра, за която турците претендирали още при похода на Али паша в 1388-1389 г. Несигурността накарала мнозина да напуснат домовете си и да търсят спасение отвъд Дунав. Според т. нар. Глодарева хроника голямата българска колония в Брашов, област Трансилвания, била създадена именно в 1392 г.
И въпреки всичко Иван Шишман се опитвал да отвръща на ударите. През 1392 г. заклетият враг на турците, влашкият воевода Мирчо Стари, проникнал дълбоко на юг и нападнал лагера на завоевателите край Карнобат. Този акт е отразен от всички османски хронисти, а Солакзаде изрично казва, че воеводата извършил атаката заедно “с други злодеи”. Днес не е съвсем ясно кои са били съюзниците на Мирчо Стари, с чиято помощ, по думите на Мехмед Нешри, край Карнобат били избити и превърнати в роби много мюсюлмани. По това време той вече имал близки отношения с унгарците и дори правел опити да привлече някой от малоазийските противници на Баязид I. Мирчо Стари завладял и български крепости на юг от Дунав, които вече се намирали в ръцете на турците. На базата на допълнителните данни от западния историк Леунклавий от Амелбьорн е изказано мнение, че така воеводата искал да помогне на съюзника си Иван Шишман.
Доскоро не се знаеше нищо за реакцията на българския цар в тази сложна обстановка. Но ето че разчитането на един каменен текст хвърли светлина върху ситуацията. Става дума за открит в руините на Шуменската крепост надпис, който заедно с епиграфа Коста Хаджиев успяхме да разгадаем. В него се казва, че цар Иван Шишман е дошъл “в град Шумен на царство по волята на небесния цар Христос”. “На царство” в случая има смисъл за възстановяване на българската власт в града. Частично запазената дата показва времето на събитието - края на 1392 - началото на 1393 г.
Всъщност това е последния триумфален надпис на български средновековен владетел. От текста се разбира, че Иван Шишман успял временно да си върне завладения от Али паша важен град. Също така стават ясни координираните съвместни действия с Мирчо Стари срещу османската напаст.
Автор: Проф. Николай Овчаров
trud.bg
