Наскоро някой ме попита какво искам от живота.
Никога не съм знаела как да отговоря на този въпрос, защото никога не съм гледала на живота така. Просто винаги съм следвала и следвам това, което трябва(според изискванията на възрастта, наложения обществен модел), но никога не съм си поставяла твърда цел.
От една страна, защото знам от самия живот, че често това, което искаме ни прави по-скоро нещастни, отколкото щастливи, а от друга - съм приемала за доста смело това, знаейки че времето тече, а с него и ние, да предвидя коя ще бъда след пет, десет ,двадесет години и какво ще ме прави пълна, щастлива и удовлетворена. Пък и колко хора, постигнали мечтите си, живеят дълбоко нещастни. Затова просто някак инстинктивно съм живяла, а впоследствие осъзнато, вярвайки че е хубаво някакви неща да ми се случат в този живот, дето всички ги искаме, но още по-хубаво е да разбера как, аджеба, да бъда щастлива, ако не ми се случат.
Да бъда честна, засега не ми се е случило кой знае какво, но за сметка на това пък ми беше толкова хубаво, докато по кожата ми се разстилаха слънчевите лъчи на новия ден тази сутрин, а аз берях закуската си от старата круша в двора. Да ви кажа, направо си бях щастлива.
И някой ден като се случи вече да легна под нея , сбогувайки се с този свят, се надявам да не броя парите си, а миговете, в които съм получила това, което искам от живота - да бъда щастлива.
Желая ви дълго броене.
https://www.facebook.com/hkoemdzhieva
