Днес по програма Хоризонт слушах репортаж за обезлюдяването на едно родопско село, като цялото трудоспособно население се е преселило сезонно, или за постоянно в Англия, като евтина работна ръка за местните фермери. А в селото са останали само възрастните, на които се превеждат пари, или през зимата част от емигрантските ни птички, за разлика от пролетните - прелетни се завръщат под родната стряха. https://bnr.bg/post/101481617
Преди време присъствах на ожесточен спор между млади хора и възрастни пенсионери, за това, че видите ли, дъртите „хрантутници” живеели благодарение на техния труд и социалните отчисления от възнагражденията им, или от преводите на емигриралите им родственици, и че най-доброто, което могат да сторят за обществото е да изчезнат по-скоро в небитието. И хоп – Ковид 19 се пръкна за изпълнение на пожеланието им. Но, от какво се подхранва това тяхно самочувствие и убеждение? Конфликтът между поколенията не е от вчера, а от как свят светува, видно от историческите писмени източници, но чак такава нетърпимост?
Мнозина признават, че вече не контролираме либерализацията и темата за равноправието във възпитанието на поколението ни се е превърнала в обществена догма. Но, пораствайки тези индивидчета вече се мислят за пъпа на вселената, а родителите им все още живеят с представата за тях, като за сладко гукащите розови или сини пакетчета, спуснати им от добрия щъркел. Всички знаем поговорката, че не кравата бозае от телето, а тъкмо обратното. Може би сме единствения народ, който има приказка за „юнака, що бозал девет години”. А отдавна имаме вече такива, които бозаят от изнемощелите си родители до кончината им. Дали по света има такъв прецедент? Почти на всеки е известно, че щастието на всяко следващо поколение се изкупува с цената на жертвите и страданията на предшестващото. Защо индивида Хикс трябва да жертва себе си за щастието на бъдещия индивид Игрек? Защо този Хикс няма същите тези права на щастие, както бъдещия Игрек? Каква трябва да бъде моралната ценност на щастието на дадено поколение, ако то е купено с цената на чужда пот и кръв? Достатъчно е да поставим тези въпроси, за да се види, че много често нашите потомци не са нищо друго освен вампири, изсмукващи потта и кръвта ни. И постулатът – „най-голямо щастие за най-голямо количество хора в бъдещето” се явява тогава във висша степен безнравствен.
Един бегъл поглед е достатъчен, за да се установи застрашителното застаряване и топене на нацията ни. С изключение на столицата и няколкото големи областни центъра, възможността да се видят млади хора и деца, особено в селата и малките градчета е минимална. Дори в песничка, често излъчвана по радиото, певицата настоятелно припява - „Искам да замина, някъде далеч, далеч оттук”. Миграцията към големите градове и емиграцията в чужбина опустоши страната. В нея останаха преобладаващо възрастни, за които авантюрата да преустроят радикално живота си е безнадеждно закъсняла, както и голяма, инертна и безлична маса от маргинализирани и манипулирани от властниците хора. Болшинството от тях са родителите и родствениците на икономическите ни емигранти, значителна част от които живеят извън страната си с психиката на бежанци от пропаднала страна, готови на всякакви жертви за собственото си поколение. Което, за жалост ще е вече завинаги отродено от страната на родителите си. Ето и признанието на Никола Стефанов, автора на скандалната книга и филм „До Чикаго и отзад” за многохилядната българска общност в Чикаго:
„БГ емигрантът живее повече в България отколкото в САЩ. Дори смея да твърдя, че той живее повече в България, отколкото самите българи в страната. Той гледа българска телевизия, чете БГ вестници, интересува се от български риалити шоута. Говори се само на български. Работи в български компании и пътува до родината постоянно. На най-новия тип емигрант Америка му е много чужда. Не живеят в Америка. Емигрантите, които сме тук от по-отдавна, трябваше да се мъчим да търсим работа сред други емигрантски групи, или сред самите американци. Ние лека-полека усвоявахме тукашния начин на живот. Не, че сега е лесно за тези българи, но се оформя друг вид съзнание. Сега кръгът на българите е по-затворен. Хем са повече, хем са по-затворени. Едно затворено общество. Българите тук по-скоро искат да интегрират своите деца, които да станат американци в тукашната действителност. В същото време те самите не искат да влязат в нея, а дори и да искат - не могат, защото в Чикаго наистина са си като в капсула.”
Този безспорно талантлив автор готви продължение на книгата си под заглавие „Криворазбраната емиграция”, в която да развенчае мита за „щастливите” ни емигранти, които всъщност са загубеното поколение на България. А освен за тези от Чикаго, нима не е същото и с останалите? Освен Скайп, Facebook се е превърнал в спасителната сламка, за която като удавници са се вкопчили хилядите наши, изтръгнали се от родната почва сънародници. В дневниците и блоговете си непрекъснато публикуват снимки, послания, клипове, а тези с талант на творци и произведенията си. Защото те, дори и да са гениални, са разбираеми именно за нас, останалите в родината. Трескаво търсят контакт с нас, дори и виртуален, който да замести така липсващия им непосредствен.
За установилите се завинаги и „устроили се”, алтернативата е в края на живота си да полегнат в чуждата земя, или вече безполезното им завръщане в Родината, като прах в погребалната урна, за да бъдат положени, вече умиротворени в краката на недочакалите ги родители...
Икономическата емиграция не е единствено тясно национален проблем на страната от която емигрират хора, търсещи „по-добър живот”. Международното разделение на труда премахва националните граници, като определящ фактор на националната интеграция и суверинитет. Националната държава, дете на светската революция в Европа е на път да се замени с едно формално, или неформално премахване на националните граници. Колкото повече прегради се поставят пред този процес, толкова по-непредвидими стават неговите переспективи. Но с тези прегради не се избягва тяхната неизбежност.
Маскираното господство на западната цивилизация е по-опасно от откритото. Защото то ражда завоалирани роби, които не се схващат като такива и не се стремят към свобода. Свободата се защитава, а защита е налице само там, където има какво да се защити. Има предпоставки за свобода, за които все още спорят либерализъм, консерватизъм и социализъм. За една от тях всички те са единодушни: Материалните условия за живот трябва да се подобряват навсякъде по света, за да бъде възможно приближаване до общество, в което свободата не е изключение, а правило.
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
djani.blog.bg
