Аутопсия на Доверието

Някога, в света преди машините, Общността е била жив, дишащ организъм. Нейните клетки са били хората, кръвоносната и система са били мрежа от споделени ритуали. Общността не е била утопия, а биология.

Реалността на човека е била земята под краката му. Съседът му не е бил избор, направен във Фейсбук група, а неизбежен факт, като смяната на сезоните.

Тази географска съдба е създала една невидима екология.

Селото е било сложна мрежа от взаимоотношения, ритуали и задължения. Хората са живели в тясна зависимост един от друг, като всяко действие е имало значение за цялото. 

Традицията е била ритуал, който укрепва връзките между хората. Както казва българският етнограф Димитър Маринов в своите трудове за народните обичаи:

„Хорото е сърцето на селото. То не е само танц, а начин да се почувстваш част от нещо по-голямо, да се свържеш с другите чрез ритъма на общото.“

Да помогнеш на съседа, при жътва, строеж на къща или гасене на пожар е била въпрос на оцеляване. Ако съседът загуби реколтата си, цялото село може да пострада от глад. 

Тази взаимопомощ е известна като тлъка или моба - колективна работа, при която хората се събират, за да свършат нещо заедно. 

При строежа на къща всички мъже от селото помагали, защото знаели, че утре може да имат нужда от същата помощ.

Исторически пример за това е описан в спомените на Захари Стоянов за живота в българските села през XIX век:

„В селото нямаше „аз“ и „ти“. Имаше „ние“. Когато един страда, всички страдат. Когато един празнува, всички празнуват.“

Доверието е било основата, върху която е функционирала цялата система. 

В българските села не е имало писмени договори за заеми или споразумения, думата на човека е била достатъчна. Това доверие е било поддържано чрез социалния контрол: ако някой наруши обещанието си, той рискува да бъде изключен от общността, което е било равносилно на социална смърт.

Английският историк Е. П. Томпсън в своите изследвания на традиционните общества отбелязва:

„В общностите преди капитализма доверието не е било добродетел, а необходимост. Без него обществото би се разпаднало, както тялото без кислород.“

Както казва в нашата родна поговорка: „Съединението прави силата“ - и това съединение не е просто физическо, а дълбоко свързано с доверието и споделената съдба.

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов пише:

„В селото всички бяхме едно. Една беда, една радост - всичко се делеше. Който излъже или предаде, губи не само името си, а и мястото си сред хората.“

В този свят на българското село алтруизмът е бил имунна реакция. 

Национализмът, в своята първична, чиста форма, е бил инстинктът на този организъм да разпознае себе си и да се защити. В Общността ти не се пазиш от другите. Вие се пазите един друг, защото всеки е орган в едно и също тяло. 

—————

Освобождението на Атома

И тогава дойде Голямото Разкъсване. То имаше две вълни, всяка по-силна от предишната.

Първата вълна беше Индустриалната революция. 

Машината уби географията. Сирената на фабриката замени камбаната на църквата като сърцето на деня. 

Първият хирург беше Фабриката. Тя дойде с обещание за прогрес, а донесе атомизация. Изтръгна хората от земята, от селото, от ритъма на сезоните и ги напъха в анонимния, шумен кошер на града. 

Там те вече не бяха органи, свързани в тяло, а резервни части, наредени до поточната линия. 

Фабриката замени органичната връзка на Общността с механичната връзка на работната смяна. 

Хората бяха по-близо физически от всякога, но по-далеч духовно, отколкото са си представяли. 

Хората бяха изтръгнати от земята си, от своята вековна екология, и хвърлени в анонимните, разрастващи се тумори, наречени градове. 

Карл Маркс го е описал с клинична точност в „Капиталът“: “Общността се разпадна. И на нейно място се роди аморфната, самотна, лесна за манипулиране Тълпа.”

Общността беше смъртно ранена. Но все още дишаше, поддържана от паметта и старите навици.

————

Втората вълна беше Идеологическата революция. След 1989 г., на сцената излезе новият месия: Глобалният Индивидуализъм. 

Той донесе ново Евангелие, чиято най-съвършена проповедничка беше Маргарет Тачър, с нейното знаменито твърдение:

"Няма такова нещо като общество. Има само индивидуални мъже и жени..."

Това беше официалният некролог на Общността. 

Старата гравитация беше изключена. 

Споделената имунна система беше обявена за ретрограден колективизъм. Всеки атом беше обявен за свободен. Всеки беше насърчен да стане своя собствена вселена, чиято единствена цел е себереализацията.

Индивидуализмът беше маскиран като Свобода.

Неговите заповеди бяха прости, съблазнителни и абсолютно смъртоносни:

Ти не дължиш нищо на никого, освен на себе си.

Няма такова нещо като „ние“. Има само „аз“ и моите интереси.

Твоят успех е изцяло твоя заслуга. Твоят провал е изцяло твоя вина.

Съседът ти не е твой съюзник. Той е твой конкурент.

——-

Социологът Зигмунт Бауман описва тази промяна в книгата си Liquid Modernity (2000):

„Индивидуализмът разтваря старите връзки на общността... Хората са свободни, но самотни, защото вече няма трайна структура, която да ги държи заедно.“

Съседът престана да бъде съюзник и се превърна в конкурент. 

—————

Епохата на Броненосците

И така, Общността умря и на нейно място се роди Тълпата.

Тълпата е съвкупност от безкрайно много, но абсолютно самотни атоми, които се носят в студената празнота на пазара. 

Зигмунт Бауман в Community: Seeking Safety in an Insecure World (2001) описва този процес:

„Тълпата не е общност. Тя е съвкупност от индивиди, които се движат заедно, но не са свързани. Всеки е сам, защитавайки своята малка крепост от другите.“

В Тълпата няма съюзници, има само временни коалиции по интереси. Няма доверие. Има само безкрайна, изтощителна предпазливост.

В Тълпата вече не се пазите един друг. Ти се пазиш от другите.

Тук думите на Емил Чоран вече не са философия, а наръчник за оцеляване:

"Когато ведъж си загубил доверието в хората, вече не можеш да го намериш отново. Просто намираш по-добри начини да се предпазваш."

И ние намерихме по-добри начини, станахме броненосци.

Една върху друга си сложихме Бронята на безразличието, Бронята на цинизма, Бронята на перфектния, фалшив живот в социалните мрежи, и Бронята на идеологията, която ни казва кой точно да мразим днес.

Станали сме виртуози в изкуството да държим другите на разстояние. И в тази перфектно укрепена самота, сме постигнали най-трагичната форма на свобода. Свободата да не зависим от никого.

Защото вече сме забравили как да се нуждаем един от друг.

И това е единственият грях, за който няма опрощение. Защото, когато си сам, няма кой да ти го даде.  

Философът Хобс, чиято идея за „войната на всички срещу всички“ е актуална и днес, пише в Левиатан (1651):

„Без доверие между хората животът е самотен, беден, гаден, брутален…”

Въпросът е дали тълпата може да се превърне отново в общност или ще продължим да бъдем самотни броненосци, бронирани в празнотата на пазара.

Може би духът на родната ни поговорка: „Един за всички, всички за един“ все още чака своя нов израз в един индивидуалистичен свят.

Nik Ray